В статията си „Ще осъзнае ли БСП, че е извършила контрареволюция и реставрация на капитализма?“ Панко Анчев прави безпощаден анализ на контрареволюцията, която БСП извърши в себе си и в държавата, като стана не само идеолог, но и съучастник в реставрацията на капитализма у нас. Исторически коректно е да отбележим, че контрареволюцията у нас беше звено в разпада на социалистическата система в целия свят и едва ли комунистическата партията и България биха могли да останат незасегнати от него. В статията, за която говорим, става дума за „нашия принос“ в тези разрушителни процеси. Към нея би могло да се добави още нещо, което направи процеса тъй бърз.
Когато разсъждаваме за причините за краха на социалистическата система, може би най-точна ще се окаже причината, посочена от Ленин още в първите години, когато започва изграждането на системата. Той предупреждава, че в края на краищата социализмът ще се докаже на полето на съревнованието с икономиката на капитализма. Защо и как, не е предмет на моите разсъждения , но социализмът изгуби надпреварата в икономиката, в производството. Но крахът на социализма у нас беше подготвен и от други, съвсем не икономически причини.
В Библията има такива думи: В началото бе словото! Словото беше и в началото на нашето социалистическо летоброене. И какви красиви слова: Свобода, Братство, Равенство! Комунистическата партия през 1944 – 1950 г., а и доста години след това, искрено вярваше в тези думи. И народът повярва на партията, която ги изрече.
На своя Х|V конгрес БКП се преименува на БСП и прие и узакони като нещо нормално и като градивна сила капитализма, който срамежливо назова „пазарно икономика“ и неизбежното социалното неравенство, което той поражда. А БКП / БСП/ беше създадена като марксистка партия и дълги години водеше борба на живот и смърт срещу тази „нормалност и справедливост“. Защото социалното неравенство е породено не от различния принос на хората за развитието и благоденствието на обществото , а от тяхната безчовечна експлоатация от тези, които притежават капитала и средствата за производство.
Думите “другарство”, ”равенство” бяха вътрешно присъщи на духа на комунистическата партия. Струва ми се, че в годините на нелегалната борба без ревностното придържане към тези норми нито самата партия, а още по-малко борбата, биха били възможни. Защото няма друго място и друго време, където да сме по-равни и по-дружни от времето на смъртна борба. Но когато тази смъртна схватка започна да се отдалечава във времето, комунистите започнаха да стават все по-различни, а значи и по-неравни. Когато един комунист заемеше по-висок пост в партийната или държавната машина, той получаваше повече права макар, че в партийния устав няма и намек за подобно нещо. Правата обаче се увеличаваха не поради уставни или законови разпоредби, а поради това, че на по-високото място моят довчерашен другар, равен във всичко с мен, получаваше власт над мен. Единият другар постепенно се извисяваше в степенуването: Вие, Уважаеми, Многоуважаеми, Дълбокоуважаеми, Любими, наш Пръв ръководител и т.н. и т.н. А другите другари си останаха просто другари. Стана белег на времето ни партийната и държавната администрация да се попълва с благонадеждни служещи, а не хора с интелект, въображение и нестандартно мислене. Тези, които мислеха различно от това, което мислеха “другарите от горе” постепенно, от другари и братя по идеи и борба, се превръщаха във “фракционери”, “заговорници”, “агенти на империализма” и т.н. по възходяща степен на общественото низсхождение. Парадокс е, нали? Кристално чисти хора, за които комунизмът като идеология и практика не беше лост за упражняване на власт, а път за добруването на целия народ още през шестдесетте години на миналия век проумяха разрушителната сила на властта, на разпада на братството и равенството и се изправиха и гръмогласно извиках: спрете, защото този път води към крах на социалистическата политическа и икономическа система! Кой да чуе Трайчо Костов, Йонко Панов, Христо Ганев, Христо Проданов, Иван Тодоров – Горуня и още, и много още.
От цялото множество недостатъци, които има всяка абсолютна власт, най-първият е глухотата. От една страна пълна глухота към всички мисли, идеи, които не се вързват с мислите и идеите на самодържеца, а от друга – изострена чуваемост към нежните нашепвания на ласкателите. Своеобразната резонаторна камера, която постепенно се изгради в държавата до болезненост усилваше децибелите на “мъдрите” изречения, които изричаха другарите ръководители и напълно срязваше звуковите честоти на хората със собствен ум и съвест.
Тук аз разказвам за началото и края на времето на социализма. Но между тези най-високи и най-ниски точки в синусоидата лежат годините на постепенен упадък на нашия обществен морал. Вместо да говорим честно и откровено за нещата от живота, ние започнахме внимателно да хитруваме помежду си в партийната група, в ЦК, та и в самото политбюро. Ние не бяхме вече нито равни, нито другари.
Постепенно това неравенство се разпространи от бащите върху децата. В първите години след 9 септември 1944 г. партията и държавата положиха невероятни усилия за да направят образованието и здравеопазването достъпни за бедните в България. Целият народ беше поставен на ученическата скамейка за да се изтръгне от позорната безпросветност, в която живееха милиони. После ограмотените млади хора тръгнаха по вечерни училища, работнически факултети и университети. Младият работник и селянин с всевъзможни морални и материални стимули се поощряваше да се образова, да расте в науката. Така беше в началото. Но след време, някъде около края на 60 – те и началото на 70 – те години, децата на другарите от “А” отбора на партията и държавата започнаха да изпитват по-голям и по-специфичен глад за наука, който можеше да бъде задоволен не в Московските и Ленинградските университети, а само в Парижката сорбона, Харвардския университет, Кембридж и Британския музей. Преди това обаче, си направихме специални училища за надарени деца, като това в Горна баня. А най-даровити, съвсем случайно, се оказаха пак децата и внуците на другарите “от горе”.
Резултатът беше печален. Не забелязахме как хилядите приспособленци постепенно ослепиха милионната комунистическа партия. Тя оглуша и ослепя за истините от живота и отвори широк друм за кариеристите, които дълбоко в себе си презираха комунистическите идеи и безогледно преследваха своите дребни изгоди. От изначалното братство, равенство, другарство оставаше все по-малко, а тези които вярваха в тях изглеждаха все по-самотни.
Не е трудно да се разбере защо младите хора, които израстваха в тази обстановка все по-малко разбираха и чувстваха, че някога тази партия е носила в съзнанието си високи идеали и се е борила за тях. Сега те виждаха друга борба, борба между угодници, нагаждачи, кариеристи, за които няма нищо свято.
Авторът на нашумялата книга “Хилядолетието” Фернандес – Арместо твърди, че “историята започва от съзнанието”. Сривът на идеалите, загубата на вярата в героите от миналото неуклонно подкопаваше авторитета на управниците. А общественото съзнание постепенно започна да формира един непривлекателен и обречен образ на социализма. Централният комитет, Политбюро, правителството престанаха да бъдат символи на мъдрост и се превърнаха в обекти на злобни анекдоти, които се разказваха от ухо на ухо и постепенно усилваха съмнението, че това са нужните нам ръководители. Заедно с това започна да се появява и съмнението: този ли е нужният ни социален строй? Какво ни беше нужно никой членоразделно не можеше да обясни, но мнозина бяха тези, които твърдяха, че социализмът е лош.
Моят покоен приятел Тихомир Йорданов в неиздадените преводи „Руски поети на мой глас „ е привел стихотворението на поета Семьон Надсон (1862-1887 г.). Той пише:
„Ще дойде страшен ден – в неверните следи
водачите ще спрат в обърканост нелека:
„Тоз, който знае верен път, излез, води,
че ние …губим нужната пътека“
От техните наведени глави тогаз
ще смъкнем техните венци сурово,
светините си грешни пак ще стъпчим с бяс,
издигнали страдалческия кръст отново,
надсмели се над свойте богове…“
Струва ми се, че тези стихове са огледало на човешката история. И нашата! Днешната съдба на моята родина свидетелства за тази губителна повторяемост.
В статията на Панко Анчев има такива редове: С такъв манталитет (БСП б. м.) е по-добре да изчезне, та дано се създаде нещо ново и добро. Има вече опити и мисля, че те скоро ще покажат добри резултати. БСП е в безизходица. Тя няма полезен избор.
Ако афтаназията на БСП е единствения полезен ход значи ли това, че трябва да погребем чистите помисли, надежди и вяра в социалистическите идеи на хилядите честни привърженици на партията. Опитите, за които авторът говори, не биха ли могли да започнат със самата партия. Нейното днешното ръководството е предано на контрареволюцията, която наследи от дълга поредица скрити на политическа сянка лидери от недавното минало. Но би могло на предстоящия конгрес то да бъде изпратено в политическото небитие, партията да се върне към своите идейни корени, да приеме марксизма като научна основа на своята идеология и социализма като цел на своята борба, да създаде ръководство, което да съществува не за да дели постове и длъжности с други субекти, които идейно са несъвместими с целите на партията, а за да преследва нейните исторически цели. Тогава надеждите на хилядите честни социалисти няма да бъдат погребани заедно с недостойните, които извършиха предателството. Контрареволюцията в БСП и държавата има предистория и тя е борбата и революцията, които партията столетие води и победи. Това наследство не е мъртво.
