Въпреки че вярваме на “социологическите” проучвания почти толкова, колкото на врачките, обективно погледнато, те подсказват нещо очаквано: смяна на управляващия елит.
1. Промяната е неизбежна
Причините са и външни, и вътрешни.
От една страна, управлението на страната от години е предоставено/превзето от “йес”-мени, които внимателно следят ветровете, духащи в Брюксел и Вашингтон, след което ги претворяват безусловно на българска почва. Но понеже Брюксел е с многобройни ходове в задънени улици или в идеологически и поклоннически угаждания на Вашингтон, “европейските ветрове” духат с неприятен леден полъх и заплашват благоденствието на обикновените хора. Американските ходове – както към Европа, така и към целия свят – будят не само недоумение, но и негодуване – и вътре в САЩ, и в “приятелските” страни, въпреки че сал един Санчес си позволява да го каже директно на Големия бял брат. “Евроатлантическите” ценности, които обещаваха свобода и ред чрез международни споразумения и правила, заминаха в трета глуха. Европа е объркана и проблемна.
От друга страна,
сляпото следване на Брюксел от сегашните пешки и офицери на българската шахматна дъска все повече дразни
повечето български граждани, които не усещат пропагандираното доближаване не само до благоденствието на развитите страни, но и до реализацията на демократичните ценности, обещаващи народни референдуми и наистина “народни”, а не партийни представители. Българското управление се е спекло в една постоянна сглобка, в което се сменят бързо предните пешки, но не падат царете, верните им секси царици, войнствените офицери и офицерки. Но не се сменят “схемите”, които “насочват финансовите потоци”, както беше обобщил един от бившите държавници.
Съдебната система, която носи дарове на едрите политически корупционери, и която по този начин услужливо ги циментираше по върховете на държавните институции, правейки са на сляпа и глуха, подпомагана от “службите”, се превърна в орган на неправосъдие, обогатявайки се със скоростта на светлината. И проблемът не е само най-главният, защото съдебната система се вписа в прословутите “схеми” на едро и на дребно (не може – вероятно поради интереси – да осъди стотици негодници, причинили смърт на пътя, така че “Сияние” е сигнал за този институционален провал).
Не смея да коментирам “заслугите” на четвъртата власт – корумпираните журналисти и медии, които градяха християнски образи на най-върховните, подлагайки ги на богоугодни интервюта, представяйки всяко тяхно неволно помръдване като поредния гениален ход, а срещите за 3 секунди в коридорите на Брюксел и Вашингтон – като продължителни разговори между равноправни мъдреци.
Доходите може бавно да нарастват – най-вече чрез упорития труд на българските граждани, а не чрез феноменални държавнически ходове, но Големите далавери сред 1990 г. и особено Едрата корупция – след приемането на страната в Европейския съюз (който се основава на интереси, но и на ценности), доведоха нещата до масова нетърпимост.
Един паралел. В Унгария Виктор Орбан бе свален не понеже народът обедня, а защото Едрата корупция и там намери благодатна почва. Корупцията е нещо, което всеки избирател може да разбере, за разлика от нескончаемите приказки за “доброто на хората” в кулоарите на Народното събрание, или фалшивата загриженост за “подкрепата на Украйна” от меките дивани, в които са се настанили ястребчета от локала.
Така че големият въпрос сега е: ще се трае ли така повече?
2. “На кого е Крим?”
Този въпрос не е актуален за България (въпреки че е важен за Европа), а затапващ основните въпроси за бъдещето на България. Трябва да си много завеян, за да задаваш въпроса “На кого е Крим?” на хора, които ще определят бъдещето на България!
“На кого е, все пак, България?” – това е въпросът, който вълнува милионите българи!
България на българите ли е, ако свободно разпродава своята територия – плодородната си земя и условията за живот на чужденците (и особено на тези извън ЕС)?
България на българите ли е, ако транснационалните корпорации са си осигурили икономическо владичество на българска територия, при което българите остават во веки веков “наемен труд”?
България на българите ли е, ако всеки може да си измисли някакъв особен пол, всеки може да лансира враждебни идеи и идеологии чрез финансирани отвън НПО-та, всеки може да обещае да “усъвършенства” учебниците по история или литература, като премахне истината?
Обратно казано, твърде много национално важни решения за бъдещето са щедро предоставени на международния/европейския елит, а на българските граждани е оставено само правото да гласуват на нечестни избори (корпоративни, корумпирани, обещаващи едно – правещи друго).
Няма да се трае повече! – това е основната теза на сегашното Априлско “въстание” чрез избори.
Искрата я запалиха младите (20-45 години), които имат свръхпроизводство на елит, изразяващо се в огромен дял на дипломирани, образовани, амбициозни младежи и девойки, докоснали се до европейската и световната култура, отвратени от тежката корупционна/мутренска/просташка пирамидална структура на “схеми” от горе – до долу по хранителната верига, генерирала ОПГ-та в национални мащаби. Негодуват и по-възрастните, включително и тези, които помнят “малката правда” от времената на реалния социализъм.
А ситуацията е частично улеснена и подготвена за промяна. Едрите корупционери/властници са в конкурентни отношения, а не са единни. Чрез тях воюват и подгласниците им както в неправосъдната система, така и в “четвъртата власт”. Усещането както на Едрите, така и на подгласниците им, е, че “София ке падне”!
3. Промяна, но докъде?
Промяната ще е умерено еволюционна. Да надникнем в бъдещото управление.
3.1. “Прогресивна България”
Бъдещият № 1 в НС – коалицията на Румен Радев – “Прогресивна България” подсказва именно че ще осъществи еволюция, а не революция.
Хвърляйки се в политическото блато от най-високото ниво на държавата, Румен Радев си беше поставил предварително много широка и трудно изпълнима цел – да пребори олигархията. Но олигархията, представлявана и защитавана както от свръхмогъщите транснационални корпорации, техните адвокати и лобисти, така и от българските новобогаташи и рентиери, изисква – на първо време – данъчна революция, за която Радев и неговите хора не са подготвени. Затова в края на кампанията Радев остави настрана приказката за “борба с олигархията” и я сведе до нещо много по-фокусирано, по-разпознаваемо и по-лесно за изпълнение – отстраняването на лидерите на системните партии, нарочени за корупционни, от властта. Още повече че огромна част от гражданите отдавна си мечтаят поне двама едри дългогодишни властници да изпеят песента Hit the Road Jack (Тръгни по пътя, Джак, и не се връщай!).
Съдейки по представената програма на “Прогресивна България”, тя ще се впише като далечен наследник на Прогресивнолибералната партия,
съществувала от средата на 1880-те до 1920-те години. Аргументите за подобна класификация са поне два: първо, програмата разчита на бизнеса и неговия принос към икономическия растеж, за да решава обществените задачи, а не на национални планове; второ, прогресивистите на Радев се възхищават на данъчната система и нямат намерения да прилагат прогресивен данък.
Да не забравяме, че в Европа има прогресивистки партии, които залагат на науката и бизнеса за възхода на човечеството. В Европа „прогресивен“ означава социалдемократичен, зелен, либерален, но рядко става част от официалното партийно име. Обикновено това са малки партии от типа на Partido Progresista в Испания, Partido Progressista в Португалия (ляво‑зелена, проевропейска партия, представена в парламента, член на European Green Party), Campo Progressista в Италия, Progressive Party of Slovenia (в Словения), Partidul Progresist в Румъния. Има и политически семейства в ЕС, към които спадат прогресивистите: Европейски политически семейства с „прогресивна“ идеология: PES – Party of European Socialists, S&D – Progressive Alliance of Socialists and Democrats, Greens / EFA, части от Renew Europe. Към кое семейство ще се впише българската партия, това е въпрос на бъдещето.
Европа избягва марката „прогресивна партия“, защото исторически е реализирала прогресивните идеи твърде рано, преживяла е провала на „вярата в прогреса“ и е заместила термина с по‑конкретни, институционализирани идеологии. В Европа това, което днес се нарича progressive, се реализира много по‑рано, чрез: всеобщо избирателно право; социално законодателство; силни профсъюзи; публично образование; прогресивно данъчно облагане; социална държава. Тези идеи не останаха „движение“ или “собственост” на една партия, а се реализираха като държавна политика (особено след 1945 г. Затова в Европа „прогресивен“ не звучи като алтернатива, а като статукво. В Европа терминът беше заменен, а не отхвърлен. Вместо „прогресивни партии“ се появиха: социалдемократи, християндемократи, зелени, либерали, леви партии. Всяка от тях има ясно историческо ДНК, конкретна социална база и институционална памет. Именно поради тези причини „прогресивен“ е твърде общ и идеологически мъглив за европейската традиция.
Очакванията “Прогресивна България” да спечели над 51% от гласовете са напълно илюзорни. Ще има вълна от гласоподаватели в нейна полза, но не и първоначално прогнозираното “цунами”. Причините не са трудни за дешифриране. Първо и най-важното, в листите за кандидат-депутати на “Прогресивна България” се записаха хора, които хал хабер си нямаха представа от бъдещата програма. Освен това, в някои от листите начело застанаха личности, които, сами по себе си интелигентни, не стават за вдъхновяващи “влекачи” поради отсъствието на собствена убедителна харизма. И като допълнение, в състава на тези листи попаднаха доста “прелетни птици” от други партии с много по-различни идейни основи, както и политически “невидими” функционери, което навява упорито на мисълта за силен личен интерес. Второ и не по-малко важно, разбира се, бе по-късното представяне на програмата и целите, които ми напомниха отдалече предизборната кампания на Барак Обама с неговото “Да, ние можем!”, със симпатичните млади хора на премиерата, с поставянето на лидера в центъра на вниманието. Естествено, Румен Радев не е имал нито време да подготви в президентството програмата, нито да претегли на кантара всеки един от мераклиите за Народното събрание. Което може да компенсира – поне частично – с по-широко разтваряне на интелектуалното ветрило незабавно след изборите.
3.2. ГЕРБ-СДС и ДПС
Позволявам си да поставя двете организации в пакет, понеже стрелите на “Прогресивна България”, ПП-ДБ, БСП-ОЛ и “малките партии” са насочени към сърцата на техните лидери.
Това не е случайно. ГЕРБ без Борисов или ДПС без Пеевски рискуват да се смалят до потенциала на сегашното СДС, но засега и двете партии изглеждат яко институционално/корпоративно подсигурени, така че ще останат на първия ред в Народното събрание. Но и двамата лидери на партиите ще останат като партийни лидери, но без лидерски позиции в следващото правителство. Такава е историческата логика: първоначален растеж, исторически връх, спад и… те отбелязват в големите справочници по история. Ако са инатлии на “Прогресивна България”, може да последват нови есенни избори, при които ще бъдат притиснати до стената още повече. А, известно е, че клиентелистите от губещите партии гледат бързо да се качат в първия вагон на следващия влак. Още повече че гилотината на Магнитски не се е вдигнала.
Евентуален начин за оставане на челни позиции е да “подпомагат” новата власт, макар и невидимо. Не забравяме че икономическите идеи, поне от програмата на ГЕРБ, не са драстично различни от тези на ПБ. И че при политици няма “последна дума”; ГЕРБ и ДПС ще се наложи да забравят “Боташ”.
3.3. ПП-ДБ
Трудно е се открие тънката връзка между двете двубуквия, понеже те са качествено различни. “Продължаваме промяната” изглеждат доста по-модерни, по-мащабни и по-амбициозни, особено при лидерството на Асен Василев (добър икономист, въпреки че е нарочен за финансовите провали на държавата); “Демократична България” често изглеждат архаични и ментално механични с маниакалните си мераци да преследват комунисти, ДС, Путин около язовир “Искър”.
Много е вероятно да има последващ естествен развод при този неестествен брак, в който едната страна привлича младите и мисли по-социално – защитник на амбициозната средна класа, докато другата страна (уж “демократична”) е по-дясно ориентирана и вероятно има по-възрастна целева група.
3.4. Възраждане
Партията твърди че все е “Време за Възраждане”, но това време още не идва. Костадинов умее да отстоява позиции при всякакви интервюта и разпити, неговите хора са дръзки и непоколебими, напомнят повече за опълченци, отколкото за народни будители.
Самото очаквано българско Възраждане вероятно е много по-широко и по-дълбоко, отколкото го описва програмата на партията, вероятно това е загадката защо тя не успява да пробие тавана от заветните 15-20% на гласовете.
Няма как да подценим и друг утежняващ факт за партията: възрожденците в България са били будители, просветители и интелектуалци, а не толкова партийци. Учените и хората на културата са предимно солови изпълнители, а не членове на екипни (партийни) листи.
В парковете стоят паметници на интелектуалци и герои, виждали ли сте някъде паметник на партийна група?
3.5. БСП и ОЛ
Стигаме до единствената засега “лява марка”.
Трудно е да се обединят в съзнанието на хората БСП и партиите от ОЛ, въпреки че чертичката между тях е знакът “минус”. ОЛ не изглежда като “петото колело” на автомобила, а като ремаркето, въпреки че и в тази частичка се намират интересни хора.
При участието си в сглобката с ГЕРБ и останалите партии, не толкова ОЛ, колкото БСП отстъпи от обещанията си. И не толкова БСП като организация на левите хора, колкото
високопоставените партийци на БСП, които на практика предадоха коренния интерес на своя електорат – трудовите хора (не само “хората на наемния труд”).
А трудовите хора на България имат интерес не само от преразпределението на добавената стойност, колкото от нейното първично разпределение (на “заплати” и “печалби”, което е драстично несправедливо в България). Впрочем, и синдикатите си затварят уверено очите, когато стане дума за първичното разпределение.
След провала на сглобката в БСП се извърши промяна по върховете, промяна на стила на говорене, даже частична промяна на мисленето – от център към малко по-вляво. Но за Генерална промяна още не може да става дума, даже за “връщане към корените” – също, понеже всичко това изисква огромен разговор отдолу нагоре и с интелектуалния капитал на партията, преди да се оформи новата програма. А изборите почукаха спешно на скърцащата врата на “Позитано” 20.
Без БСП в НС ще имаме четири-пет партии, подскачащи само на десния си крак. Затова дали БСП ще влезе в НС е въпрос не само на самата БСП, а на голямата част от трудовите хора. Самото БСП трябва да си припомни онази песен, в която се казваше: “Това е цветето на партизанина. Загинал за свобода.” – Bella ciao). И за “реалния социализъм”, който имаше и своите добри страни.
Завършвам анализа с твърдото убеждение че предстои на – този етап – смяна на елита в управлението на България.
И дано смяната да е за добро!
Източник - Блог на проф. Боян Дуранкев