Тази сутрин чета в Economic.bg статията „Ръстът на заплатите в България надскача трайно производителността на труда“.
Още първото изречение ме изпълва с национална гордост:
„България е сред страните в ЕС с най-бързо растящи заплати през последните години, а от началото на десетилетието насам – и абсолютен лидер по ръст на номиналните разходи за труд“.
Ще си позволя да подскажа на колегите журналисти как може да се увеличи обективността на подобни текстове и да се намали идеологическото престараване.
Да, съвкупността от заплати плюс осигуровки като дял от БВП е нараснала от 33,4% през 2005 г. до 46% през 2025 г. — най-голямото увеличение в ЕС за периода. Стартовата база обаче беше типична за евтина периферна икономика с ниски заплати и висока норма на печалба. Затова част от сегашния ръст е по-скоро наваксване, отколкото исторически пробив.
И днес 46% дял на труда в БВП остава под средното за ЕС, което е около 48%.
Почти никой не пита:
какво става с маржовете;
какво става с дивидентите;
какво става с концентрацията на печалбите;
каква част от добавената стойност остава във фирмите;
какъв е ръстът на рентите и монополните надценки.
Моделът продължава да е силно благоприятен за капитала чрез ниско корпоративно облагане, слаб синдикален натиск, висока концентрация в цели сектори и ограничена преразпределителна роля на държавата.
Дали на широката публика е известно, че част от инфлацията не идва само от заплати, а от увеличени фирмени надценки в определени сектори — търговия, храни, енергия, услуги?
Това вече се обсъжда и в ЕЦБ, и в IMF за Европа като цяло.
В Европа спорят за маржове и концентрация. У нас още спорят дали работникът не получава прекалено много.
