1.
Този век е ХХ. ХХ век обаче не е век единствено на постмодернизма. Постмодернизмът беляза цялата негова втора половина и положи началото на ХХІ век, преди още да беше настъпил. Трябваше тогава още да го опишем и анализираме, за да видим неговите пороци, които заплашваха да се превърнат и в пороци на българския национален живот и характер. Тогава щяхме да знаем какво ни очаква и какво и как ще ни свидетелства литературата. И че всъщност истинската литература ще изчезне, за да се утвърди текстът.
Формално ние бяхме пощадени от нашествието на постмодернизма. Пречките пред нахлуването му в България бяха политически, но естетиката малко по малко му позволяваше да премине в нашето съзнание, защото е нещо ново и интересно и ще е добре да го огледаме подробно.
Явленията в културата и изкуствата, както и в науката, са обективни и е почти невъзможно да бъдат премахнати. Невъзможно е дори да бъде затворена вратата пред тях, за да не навлязат в националната култура. Ако в тази култура има условия и обстоятелства, в които тези явление живеят, те рано или късно ще станат част от нея.
Така беше и с постмодернизма. Той не можеше да се афишира дори и в края на века, но видимо присъстваше или имаше писатели, които се идентифицираха с него. Например, Георги Марковски и Симеон Янев се бяха амбицирали да доказват, че тази естетика не е чужда и на българската литература и то във варианти, които доказват нейната пригодност за нашите условия и плодотворност за родната ни литература.
В края на 70-те и началото на 80-те години интересът към западната литература и култура нарасна, но нарасна и желанието на доста писатели да заприличат на западните, за да ги признаят и в чужбина. Но и да внесат нещо ново в българската словесност. Те искаха да докажат, че не сме изостанали и че отдавна сме догонили Запада.
Ние отдавна бяхме догонили западните литератури по отношение на външните белези, организацията на литературния живот, склонността на изглеждаме като декаденти и в преодоляването на социалната й ангажираност. Това не беше лесно да се доказва, пък и беше безсмислено. Защото нашата литература се създаваше в определени от живота условия и свидетелстваше за начина на нашия живот – а не на чуждия. А и Марковски, и Янев са си писатели реалисти и няма защо да се правят на нещо, което не са.
Но не може да се изключи влияние на постмодернизма и върху нашата литература. Това няма да е вярно. Не бих казал обаче, че на него са били податливи талантливите ни писатели. По-скоро пристрастието е на посредствените, които се правят на европейци, поради което дори се срамуват от родното. Впрочем, когато започнаха политическите промени края на 1989 г., те бяха първите, които заявиха принадлежността си към “демокрацията и европейските ценности” и респективно към постмодернизма.
Тези мои “прибежки” в историята на недалечното ни минало, само припомнят факти, а не са анализ на случилото се. Още повече че по онези времена постмодернизмът изобщо не беше предмет на анализи и професионални оценки. Липсваше сериозен български опит в него, а да не говорим за негови познавачи литературоведи.
Обаче фактът, че веднага след политическите промени той буквално завладя литературната действителност у нас, свидетелства за особеностите на това явление, за неговата сила, но и за неговата същност. Не бива да си правим илюзии, че то е естетическо и че е пореден опит чрез някакъв вид модернизъм да се влияе на националната литература, за да й се придаде нов опит, нови изразни средства и начин на мислене. Постмодернизмът така бе посрещнат и приет от интелигенцията. Той бе използван от нея, за да разруши съществуващия литературен живот, да разтури Съюза на българските писатели, да ликвидира цялата инфраструктура на литературния живот заедно с издателствата, литературните издания, хонорарите, наградите. И за да бъдат дискредитирани големите български писатели като съучастници във властта.
2.
В крайна сметка постмодернизмът е естетическият вариант на неолиберализма, вариант на неолибералната идеология, прилагана в сферата на културата и изкуствата. Той е политическа практика срещу социализма за неговото унищожаване. Постмодернизмът е друг начин на мислене, изключващ традиционните начини и норми, отхвърляне на всичко, което вкарва живота в някакви рамки – уж заради свободата.
Тази свобода обаче е разбирана в чисто политически смисъл, който затъмнява естетическия и особеностите на културата и изкуствата, които съществуват в определени условия и по определени принципи, правила и норми. Извън тях съществуването им е практически невъзможно и те се разпадат – въпреки че продължава видимото им битие, но извън правилата и границите. Те са напълно различни и нямат нищо общо със себе си.
Това от една страна показва колко устойчива и съществена е тяхната способност за естетически живот и за създаване на истинско изкуство, но от друга, са знаците, че те съществуват чрез постоянно възникващи рецидиви и по същество трудно умират. Умират, обаче дълго след смъртта на самия постмодернизъм. Трябва да се съобразяваме с това им качество, за да не забравяме с какво явление имаме работа и че това явление не е нов, макар и различен модернизъм, а идеология на посредствеността, която винаги е дълголетна и практически неизтребима.
Постмодернизмът наистина не е “друг модернизъм”, а явление от идеологическия ред и изграден от политически идеи, а съвсем не от естетически. Той отрича естетиката, художествеността, йерархията на ценностите и по своя изконен характер е техен ликвидатор. В тази констатация не бива да имаме абсолютно никакво съмнение! Постмодернизмът ликвидира културата и изкуствата, като най-напред ги омаломощават и разрушава, а след това и направо ги ликвидира, за да изчезнат напълно. Той се служи с профанации, разрушаване на правилата, отричане на оценките и създаването на йерархия на ценностите, за да превърне продажните стойности и печалбите на автора и издателството в основен измерител на стойността на “текста”. Затова постмодернизмът не говори за творби и творчество, а за “писане и текст”, които механизират творческия процес и го обезсмислят.
Но той обезсмисля и механизира не само творческия процес, но и цялата Модерна епоха и затова полага нейния край. С постмодернизма трябва да започне нова епоха, но тази епоха е епоха на безсмислието, разрухата и обезличаването на човека и неговия творчески труд. Виждаме, че текущия наш ХХІ век е в голяма степен обзет и подчинен на постмодернизма и от там идват огромните изпитания и упадъкът на всичко. Старото се разрушава – при това жестоко и безмилостно, а новото, което идва на неговото място, е обикновено пошло и далеч от естетиката и високите критерии на старото. Трудно се изгражда някаква сериозна материална култура, да не говорим за висока и дълбока мисъл, която мащабно да обобщава процесите и да посочва техния смисъл.
Смяната на епохите винаги е драматична и поражда у всички несигурност за бъдещето. Критериите, особено естетическите, са неясни, неусвоени и трудно се прилагат върху непозната материя. Затова много често новото, което тези критерии не са в състояние да обхванат, могат да оценят обекта си като несъстоятелен и не притежаващ високи качества. А той да е значим и дори предвестник на положителни и градивни тенденции за бъдещето. Възможно е в този смисъл да не се улавят положителни тенденции и в постмодернизма. Но самите негови апологети и изследователи проповядват отказ от класичното и от неговата подредбата на явленията и тенденциите. Те не приемат да има критерии, по които те да бъдат подредени в някаква йерархия на ценностите.
Постмодернизмът създава естетика, която е в остро противоречие с естетиката на Модерната епоха. Модерната епоха предлага различни естетики, пораждани от различни философски системи, начин на мислене и идеологии, ала всички се основават на една класическо разбиране на изкуството като възвишена човешка дейност, пресъздаваща обществената реалност и свидетелстваща за идеите, които обществото изразява в различните времена.
Виждаме, че това е друго мислене за изкуството и естетиката, надхвърлящо свежданото от постмодернизма разбиране за литературата като текст и писане, а не като творческо пресъздаване.
3.
Появата на постмодернизма е свързано с ускоряване на кризата на социализма и неговия разпад. Социализмът ще рухне окончателно в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Това ще стане посредством контрареволюция и реставрация на капитализма. Но това е време, в което самият капитализъм ускорява своя необратим разпад, понеже е навлязъл в системна криза. Тя не може да бъде отстранена, нито дори забавена чувствително, за да бъде възможно нейното преодоляване посредством мерки в подобряване на икономиката, но и на социално-политическото устройство.
Това беше време на всеобщ разпад, но и на липса на нови идеи и перспективи за развитието на човечеството. Всичко бе започнало да се руши. Капитализмът си въобрази, че е победител в т. нар. “студена война” и не предприе почти никакви мерки за своето спасение. Неговите водачи се обявиха за триумфатори и си въобразиха, че е дошъл “краят на историята” и че няма нужда от подобрение на системата, защото тя и така е достатъчно силна, щом е сразила социализма и СССР. Капитализмът доста по-късно придоби съзнание за кризата, в която бе навлязъл. Тогава обаче беше станало невъзможно излизането от нея.
Казвам всичко това, защото тук е причината, поради което дошлият постмодернизъм се оказа изцяло идеология на отрицанието и разпада, а не е съзиданието и утвърждаването на истинското ново. Историята понякога е изобилна на парадокси, вместо да установи ред и логика в развитието си. Това обърква хората, заблуждава политическите системи и по този начин предизвиква радикални промени, граничещи или сливащи се с революцията. Но всъщност, революцията не е узряла и ако бъде извършена, ще доведе до беди и обрати.
Така се случи и с контрареволюцията в края на ХХ век, макар че симптомите за нейното раждане да започнаха да се открояват още в края на 60-те години. А може би още малко по-рано. Тогава рязко се засили влиянието от Запад и започнаха да проникват социални явление – особено сред младите, които бяха доста тревожни, но те намериха у нас благодатна почва и бързо бяха прихванати от обичайната среда и засегнаха голям брой хора. Системата бе безсилна да се справи с тях. Макар че социализмът със самочувствие обяви, че е създал нов тип личност и че западното влияние е безсилно да проникне у нас.
Но се оказва, че човекът на буржоазната епоха е един и същ тип – независимо дали живее в буржоазно-капиталистическа или в социалистическа държава. Едни и същи са типичните за Модерната епоха характеристики, които можем да сведем до рационализъм, егоизъм, атеизъм, индивидуализъм, стремеж към охолство. И вместо “героизъм в мирно време”, какъвто беше призивът на идеологията, младите, а и не само те, се настояваха да могат да се обличат модно, да живеят охолно, да се занимават със себе си, да получават всичко сега, а не в бъдеще. Те предпочетоха постмодернизма пред социализма. Не беше кой знае колко трудна за постмодернизма да навлезе в българския свят и да извърши делото, с което бе натоварен от историята.
А той не можеше да направи нищо повече от това да руши и профанира, да подменя ценности с безвкусия. Защото сама капиталистическата система бе вече обладана от този дух на упадък и отмъстителност.
Важното е да подчертаем, че и в социалистическия блок постмодернизмът бе приет от буржоазен човек, а не от някакъв различен. Социализмът не успя да роди този човек, въпреки че говореше много за него и уверяваше, че е постигнал успехи.
Българската литература от края на 40-те и през 50-60-те години показа все пак, че човекът в българският свят се опитва да мисли по новому и да поставя колективният дух, стремеж и себеотрицание над себе си и своите интереси. Описани бяха доста случаи, в които една личност жертва себе си заради това да не рухне строеж или някакво начинание под напора на природното бедствие или умишления саботаж. За този човек най-важното бе да се изгражда, да се постигат високи стопански резултати, да се дава личен пример на младите.
Но това беше за кратко и скоро литературата започна да разработва темата за разочарованието и разпада на колективния дух. Тук именно се настани и постмодернизмът, за да покаже, че има все пак лесен начин на живот и е възможно да се избяга от дълга.
4.
Политическата промяна в края на 1989 година позволи на постмодернизма буквално да се нахвърли върху литературата, литературния и културния живот, да обругае писатели и цялата система, отричайки я безапелационно. Голяма власт получиха малцината в началото епигони на постмодернизма, които веднага се възползваха от нея и започнаха да я упражняват в упоение и неизчерпаема злоба. Повечето от тях бяха обидени на предишната власт и сега се възползваха от възможността да се реабилитират и да покажат на какво са способни.
А те се оказаха способни на много неща. За съвсем кратко време успяха напълно да разрушат модела на тогавашния литературен живот. Другото, което направиха, е да започне масиран “нов прочит на историята на литературата”. Тук ролята на университетските преподаватели, повечето от които се афишираха като либерали, демократи и постмодернисти бяха неуморими и твърде изобретателни. Цялата втора половина на века бе напълно отречена с нейната литература и изкуството й.
Постмодернизмът формира основния модел, по който започна активната “смяна на системата”, като старата трябваше да бъде не само политически и икономически отхвърлена, но и напълно отречена като непригодна и вредна за историята. В този процес трябваше да бъде включена и интелигенцията. Но тя трябваше да има комплексна изгода от това съучастие в разрушаването на системата. Постмодернизмът се оказа идеален агитатор и стимулатор. Той достатъчно изопачи старата система и нейната литература, че дори хора, които активно са участвали в тяхната функция и са допринасяли са качествата им, започнаха да говорят срещу старото, смятайки, че са успели да се изчистят и “опростят” греховете си.
Натискът на постмодернистичната интелигенция бе толкова мощен, че изплаши другата част на интелектуалците и те предпочетоха или съвсем плахо да възразяват срещу издевателствата на постмодернизма, или просто да замълчат, за да нямат неприятности. Затова и разграждането на системата бе извършено сравнително бързо.
Но понеже самият постмодернизъм насажда разпад и разруха и не се съобразява с обективните условия, с традициите и националните особености, не измина много време и започна обратен процес на отрицание на постмодернизма. Неговите автори и артисти не показаха кой знае каква творческа зрялост, а и талант, за да спечелят за дълго, камо ли завинаги, те не бяха възприети като майстори на изкуството. А и те не претендираха за такова звание – важното е да има за тях публика и да печелят добре.
Що се отнася конкретно до литературата, тя се раздели на две, като в това разделение има съществени естетико-идеологически причини, свързани с разбирането за литература, творчество, писател; с отношението към националните традиции, йерархията на ценностите. Този акт върна литературата ни в началото на ХХ век, когато започна процес на подобно разделение, основан на класови различия. Сега таз основа не се появи, поради различията и в структурата на българското общество и особеностите на днешното обществено съзнание в сравнение с онова от началото на ХХ век.
Но така или иначе литературата – поне в състоянието си на литературен живот е видимо разделена и в някаква степен дори с воюващи съставни части. Едната част е постмодернистката. Дълго време тя доминираше поне като узурпатор на литературния живот. Държавата видимо я толерираше, помагаше й да се представи в чужбина, осигуряваше й награди у нас, финансираше я. Тя обаче не роди големи писатели, поради споменати по-горе причини. Най-важната от които е, че постмодернизмът не създава високи образци и не признава йерархиите на ценности.
Другата й съставна част предпочита да следва традициите на реализма, като се задълбочава в социалната проблематика. За съжаление нейните високи върхове не са кой знае колко, а и не са чак толкова високи. Но поне образците й са зрели, ярки, социално и естетически значими. Те преодоляват огромни препятствия, буквално се борят с държавата, за да насочи част от средствата си и към тази съставка на литературата, а не да ги пилее напразно.
5.
Постмодернизмът ликвидира литературната критика, а и критиката във всички изкуства. Това бе унищожителният му удар върху културата и духовността.
Критиката е самосъзнанието на литературата и изкуствата. Тя преценява тяхното състояние и проследява тенденциите в развитието им като свидетели на случващото се в обществото и изразител на идеите, които то ражда. Критиката е аналитичната и съдната способност не само на литературата, но и на обществото. Защото анализирайки литературата, тя анализира обществените процеси, социалната реалност, личността, историята. Са те говорим, че формира определен вкус, естетическо съзнание, обществени нагласи към красивото и грозното, към доброто и злото и те помагат на много хора да преценяват качеството на словесното изкуство и на неговите създатели.
Смъртта на критика породи много и трудно за разрешаване проблеми.
Обществото и държавата вече не са в състояние да преценяват кого да подкрепят, как да го подкрепят и необходимо ли е да помагат творците и да съдействат на литературата в нейното социално битие и историческо съществуване. Но това е резултат от неглижирането на качествата на литературната творба, която както стана дума по-горе, вече е просто текст, а само й създаване “писане”. За какво е необходимо да бъдат внимателно преценявани и обявявани за шедьоври или за провали.
Принизяването на литературата и културата е проявление на примитивен вкус, поощряване на злото и посредствеността.
Отношението към критиката е една от най-важните характеристики на постмодернизма. Когато няма критика, е по-лесно да се руши обществото и да се профанира животът. А с него и литературата.
Настъпил е значи часът на злото и на човешката безпомощност.
