Преди известно време известният френски философ, културолог и геополитик Ален дьо Беноа писа, че Европейският съюз е неуспешен проект, защото е замислен „наопъки“ т. е. в началото е поставена икономиката, а всъщност е трябвало да се започне с културата. Разбира се,  това не било реализуемо, най-вече защото ЕС е американски проект, където парите не са средство, а цел и по тази причина културата винаги ще върви след икономиката и произтичащата от нея политика. В този смисъл днес процесите, които текат в Европейския съюз са един маркер за несъстоятелността на неговото съществуване в този му вид.

Идеята световните проблеми да се гледат и през призмата на културата, означава оценката да има дълбочинна културологична характеристика, която не е много просто да се извърши. Изследванията на културното моделиране на обществата и неговите реакции на предизвикателствата на историята не са „на мода“. Един такъв опит направих по времето, когато британците взеха решение да напуснат ЕС, и показаха, че не се чувстват европейци, не само географски, но и в културно отношение. Макар, че безспорно тяхната култура се вписва в рамката на европейската цивилизация. Впрочем, много пъти е задаван въпросът, какво значи „Европа“, „европейци“ извън континенталната географска рамка и отговорите са твърде различни, макар много често да са верни, без да съвпадат. Защото европеизмът има много лица, най – вече като културен израз. Не напразно и не случайно, в хода на дългогодишната дискусия за членството на османска Турция, европейските лидери бяха обвинявани, че ЕС всъщност е християнски клуб. Което е вярно, но днес не съвсем, защото завършващата битка за унищожаване на християнството като вяра и традиция, се провежда именно в рамките на ЕС…

Може би статията ми в списание „Геополитика и геостратегия“ за геокултурното лице на Брекзита не бе много сполучлив опит за подобно акцентиране на само един сектор от грандиозния  процес на преформатиране човешкото общество (1). Нямам отзиви за това, пък и нямам възможност да следя реакциите. Същият въпрос, обаче възникна при опита ми да напиша един анализ на руско-българските отношения под заглавие „Русия и българите в началото на 21 век“, където са нахвърляни вече петдесетина страници…  Там, във връзка с бележките ми върху противостоянето между руси и българи, възникна и следващият  въпрос: „Кое е общото и кое – различното в културата на отделните европейски общества и великорусите, малорусите, белорусите?“. По този въпрос са писали много руски философи от най-различен калибър още в царска Русия. Едни от тях страдат от българския синдром – „Защо не сме като тях?…“, други твърдят, че Русия е отделна цивилизация, не съвсем разбираема за останалите.

Кое в руската култура предизвиква неприязън у „другите“? Защо русофобите, често се захващат с негативни оценки на руската култура, дори без да я познават? Кое от и в нея  попада в същността на отрицанието?

Началото на русофобията е несъмнено в 16 век, когато Великото московско княжество обединява в царство  Русия по-голямата част от, населилите Източноевропейската (Руската) равнина и организирали се в княжества, славяни. Тогава русите излизат на международната сцена и за тях са останали многобройни автентични писмени извори на западни дипломати и търговци. Още в тези извори се промъкват отделни фрази и изкази, които показват неприязън към руския живот… От тогава насам срещу русите са изписани стотици страници, преминали от изворите в литературата, била тя документална или художествена. Базата на възраженията е сравнението между битовата култура на Запада, която култура в Русия, през този ранен период, олицетворяват предимно Германия и Холандия, а по късно и Англия. Акцентира се предимно в небрежното отношение на русите към ежедневието, липсата на стремеж и старание културните форми на бита да се усъвършенстват постоянно. От другата страна, в Русия се питат, защо обикновеният човек в руското село няма цветна градина пред дома си или защо често няма изобщо ограда, а ако има тя е паднала и няма кой да я поправи… Сега си спомням приятеля на Пушкин – Чаадаев, комуто той дори посвещава стихотворение. Същият този Чаадаев в публицистично-философски текст се възмущава и обвинява русите, че не се стараят битът им да бъде подобен на западния, при което смята това чисто геокултурно явление за, едва ли не, най-важния фактор в руския път през историята. Разликите в бита между Запада и Русия са описани много ярко, например, в романа на Алексей Толстой Петър Първи, където почти с умиление е споменат кварталът на германски и  холандски заселници в руската столица, акцентирайки на чистотата и реда там. В контекста на романа, разликата между небрежното тогава битие на русите и това на Запада, е един от мотивите на Петър за неговите реформи.

„Озападняването“ на Русия след Петър, се изразява предимно във външните форми, наистина битът на аристокрацията и дворянството наподобява този на западните елити, но философията на руския живот остава същата. Достатъчно е да прочетем романа на Гогол „Мъртви души“, за да видим, че този живот в Русия е станал гротеска, особено у дребното дворянство, което и в западен сюртук си остава същото като в руския кафтан. Тук на равнището на елитарното развитие на духа може да се посочи романът на Достоевски „Братя Карамазови“ и по специално главата „Великия инквизитор“. В модерните западни литератури такъв начин на мислене не може да се намери, което впрочем се отнася до цялото творчество на Достоевски, а и не само неговото. При все това, руската модерна (разбирай буржоазна) литература през 19 и 20 век се чете и възприема  от Запада, като висше постижение на разума и дарбата. Същото е в изобразителното изкуство. Докато на Запад в края на 19 в художниците играят със светлината и разлагат формата, руските художници разработват и утвърждават един особен вид реализъм. Мога да спомена Суриков, Репин, Верешчагин… Модерните в западния смисъл художници се ценят истински повече на Запад, а по-малко в Русия, макар руският елит да купува, примерно, и импресионисти. Впрочем, по това време, духовните културни форми (разбирай изкуството, включително философията), като че ли  са равнопоставени  и техните оценки наистина измерват едно пространство от „Гибралтар до Владивосток“. Достатъчно е да вникнем във философията на Томас Ман чрез романа му „Вълшебната планина“.

Но ние говорим тук, не за геокултурното лице на Русия, а за геокултурното измерение на русофобията. Руският културен модел е формиран за около няколко столетия в пространството между  културния модел на католическият Запад и този на езическият Изток, разбиран като модел на степните народи, обитаващи едно пространство между ислямската Средна Азия и Източна Европа. Според мен много важно е, да се помни, че въпросното „моделиране“ т. е. изграждане на бита, според определена ценностна система , е следствие от обитаването на определена природна среда, историческите обстоятелства на географската зона, религията (вярата), езика и неговото развитие, принадлежността към определен тип цивилизация и т.н. Руската култура е формирана именно в преходни обстоятелства между земеделско-градската цивилизация на Европа и е част от нея и цивилизацията на степните народи, която представлява разнообразен природен номадизъм. Началото на руския модел е в 10 век с основаването на Киевска Рус и приемането на източното православие за държавна религия (вяра). Неговото изключително напрегнато и противоречиво развитие през следващите векове, включително преместването на центъра му на север в Московското княжество, играе много важна роля за характера на бита на обикновения руски човек. Суровите условия за живот с късото лято и дългата зима, редуващите се в продължение на около 300 години нашествия на степните номади, абсолютната вяра на православната догма, която не подлежи на реформа,  изграждат един трудно обясним, като  философска проява, модел на поведение, който би могъл да се означи достатъчно красноречиво с термина „ирационален“.  Реакциите на руското общество на предизвикателствата на историята са свидетелство за обективността на тази оценка…

Примерите са твърде много, и аз ще си позволя да приведа един от най-красноречивите – нашествието на император Наполеон през 1812 г в Русия начело на близо 600 хилядна армия ,съставена от почти всички европейски народи. Мислейки по европейски рационално, той обявява освобождаване на селяните от крепостничеството, очаквайки, тези селяни да застанат на страната на своя освободител. Реакцията на това, погледнато „отвън“ велико дело, е в обратна посока. „Освободените“ селяни, организирани в партизански отряди, започват народна война срещу своя „освободител“…

Ирационалността на руското мислене, съчетано с необяснимото за Запада пренебрежение към ежедневието, в смисъл битовата задоволеност с културни форми, наистина предизвиква неразбиране и от там неприязън у онези, които не познават същината на проблема. А това са обществата на западните нации, като изключим определени среди в техните политически класи и в интелигенцията. Впрочем,  вторият фактор, този на бита, не впечатлява чак толкова Запада, колкото обществата в страните от Средна и Източна Европа, най-вече за Европейския Югоизток, част от който са и българите.

Сатанизацията, на която са подложени русите в очите на „западната публика“ в значителна степен  има геокултурна характеристика. В същината на това явление лежи либералната философия, по която се управлява днес Русия. Културният модел на русите има центрична структура – в цялата руска история промените идват отгоре т. е. всяка реформа се провежда от държавната власт, която отговаря на обществените нагласи. Например Петровите реформи или освобождението на крепостните селяни… Октомврийската революция е изключение, но пак според руската ирационалност – да се прескочи цял период от развитието на обществото и от феодализма да се отзовеш в социализма. Това завърши печално и то пред очите на нашите поколения. Днес Русия е президентска република (федерация) и властта се добива чрез свободни избори, чиято легитимност трудно се оспорва. Би могло да се очаква, че според либералната философия за „отворени“  и „мултикултурни“ общества, в свободните избори руският народ ще се дезинтегрира в политическо (и културно) отношение  и ще бъде управляван под диригентството на свободни медии и неправителствени организации. В Русия на Елцин изглеждаше, че неолибералите там са твърде много, но в Русия на Путин се оказа, че са твърде малко. Всъщност истинският руски модел се регенерира при свободните избори, където русите избраха центричното управление на класическия либерализъм, наричано обаче от Запада само за този случай „диктатура“. Тази действителна политическа култура на руската нация предизвиква истинската неприязън и даже омраза към Русия, което вече е истинския предмет на този форум. Тя е обект на нападки  от всякакъв характер и инструмент за манипулация на общественото мнение във всички западни държави. Путин е обявен за новия Хитлер, а Русия за нацистка държава, русите са, едва ли не, сатани. В западната масова култура днес лошият човек е почти винаги руснак, изравнен по манталитет с ислямистките терористи. От тук и негативизмът към всичко руско…

Най-изявена, най-видима е неприязънта, която се основава на консумативната философия на бита, създадена от англосаксонския свят. Тук няма нужда да се гледа навън – в България има безброй примери на омраза към русите, аргументирана с различията между условията за изживяване на консумативния синдром. В руския свят винаги е било трудно да се организира изобилието от стоки, с което да се имитира на профанно ниво хедонистичната страна на битието. Причина за това е историческият път на руското общество и условията, в които русите са формирали естетическите норми  на своята народна култура. Има отделни опити да се измери тази страна от мотивацията и аргументацията на русофобията  и те показват, че във всеки дебат нейните рицари се въртят например около факта, че руските автомобили не са на равнището на западните или, че русите не произвеждат компютри. От това излиза, че България се опитва да се впише в Запада, само и само българите да си купуват свободно от своите магазини техни стоки…  Това е очевиден факт и няма дори нужда от социологични измервания „на живо“, достатъчно е да се прегледа писаното за едно година в няколко вестника или говоренето по няколко телевизии. Тук не е мястото да разсъждаваме за порочността на консумативната философия, нейният генезис и нейната несъстоятелност. Може обаче, да се отбележи че тя води обществото в задънена улица, не толкова с материалния израз на свръхпотреблението, колкото с превръщането на човека в манипулант на медиите и роб на финансовите институции. От там се формира едно общество, чието кредо се изразява най-красноречиво във фразата „Забавлявай се и не разсъждавай… “ Това е новото общество на корпоративния свят. От него произтича и началото на фундаменталният  сблъсък между Запада и Русия, който сега едва се забелязва, но в бъдеще ще се изостря все повече и повече. Плоският, повърхностен разсъдък  за обществените отношения и изобщо за смисъла на живота, днес е най-модерната практика на масовото образование, възпитание и обучение. Тази философия е и основния метод в практикуването на „културната русофобия“ – не вниквайте в истината за същинската роля и място на Русия в света, просто наругайте руснаците, защото не са като вас.

(1) Ст. Станилов. Геокултурните измерения на Brexit-a. Геополитика и геостратегия. София, 2016, 5, 35- 40.

 Доклад, изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.