1.
Въпросът, поставен в заглавието, е твърде конкретен, но въпреки това носи в себе си още много и много въпроси, отнасящи се преди всичко до причините, поради които днес забравяме, пренебрегваме или просто унищожаваме националните традиции. И оставяме върху българската почва да избуят плевелите на глобализма и да задушат поривите на родолюбието, националните традиции, българското. Процесите са напреднали, а резултатите от тях – все по-очевидни и по-печални.
Постмодерната епоха подлага на изпитания нациите и националните държави, каквито преди те не са имали. Днес се говори за тяхното отмиране и изчезване, за да се създадат на тяхното място глобални общности и някакво ново „цивилизационно родство”. Това родство е белязано не с наследяване на реални общи традиции и историческо минало, на вяра и религия, начин на живот и мислене, а на икономически перспективи, единен пазар и наличие на суровини, технологии и работна ръка. Икономическата интеграция се преобразува в парадържава, на която се възлагат или по-скоро приписват цивилизационни принципи и свойства. Най-очебийният пример е Европейският съюз, който излезе от първоначалния си вид на „обща икономическа зона”, за да се превърне в общност на интегрирани държави доброволно отстъпващи своя суверинитет на тази общност – империя и цивилизация, простираща се върху почти целия европейски континент.
Този преход е гигантски исторически проект, засягащ практически целия свят. Той променя глобалната структура, въвежда нови правила на обществено устройство и вкарва в нови рамки взаимоотношенията (диалог и сблъсък на култури и цивилизации) между глобалния свят и национаните държави и техните икономики и култури. Неизравнеността на икономиките и мъчителното изоставане на някои от влизащите в този съюз държави в административната и институционалната им уредба – от една страна, а от друга – притоворечията между водещите му членове по това кой и как да определя общата политика, създават огромни и все по-трудно преодолими трудности. И трябва дебело да се подчертае, че те не са обичайните за всяко подобно начало трудности на първоначалното регулиране и наместване на пластовете, а криза на несъвместимостите и невъзможностите да се събере в едно толкова различни държавни субекти.
Коварството, а и несъстоятелността на Европейския съюз е в това, че чрез него се прави опит за преразглеждане на „цивилизационния избор” и събиране на народи, общества и държави, изконно принадлежащи на различни цивилизации, за да се докаже съществуването на една несъществуваща цивилизация, обозначена като „европейска”.
Освен това буржоазно-капиталистическата система във всичките й стадии е система на разделенията, противоречията и конфликтите, породени от конкуренцията на пазара, на междудържавните и гражданските войни. И няма никакво значение дали тези конфликти и войни са открити, горещи или тлеещи – те съществуват и напрягат системата, смразяват народите, обществата и държавите, държат го в постоянна готовност за открит сблъсък, който да разреши противоречията. В тази среда по-силният „изяжда” по-слабия и този закон не може да бъде отменен, отречен, а най-малкото пренебрегван. Той определя правилата и законите на общественото устройство, създава йерархия между държавите, определя разположението и границите на „зоните на влияние” на т. нар. „велики сили”. Тези правила не могат да бъдат изменяни или премахвани; те ще важат, докато системата съществува.
И още: от тази система никому не е позволено да излиза. А то е и невъзможно. Тази невъзможност обрича всички, ако не намерят сили да се съпротивляват и съхраняват себе си в унифициращия се свят.
Няма как всичко това в един исторически момент да не даде своите лоши резултати.
2.
Модерната епоха и буржоазно-капиталистическата система родиха нациите. Нацията е качествено ново обединение на хора с обща кръв, език и съзнание за родство, което родство не е задължително да бъде кръвно или дори произхождащо от общите традиции. То съюзява различните етнически и етнографски групи, за да ги включи в една нова система на производство и разпределение на материални и духовни блага под властта на новия тип държава. Или на идеята за такава държава!
Именно идеята за държава и за политическата свобода и независимост на личността е формационният код на нацията. Нацията е и субектът, призван да ръководи, съхранява и осъзнава хората в острата и непримирима конкуренция във всички сфери на живота, която икономическата система налага. На нацията е необходима своя собствена държава, за да прибере под крилото си тези, които са застрашени от другите нации и подобните държави.
Така се формира и българската нация.
Това започва да се осъществява към средата на ХVІІІ век. Тогава именно преп. Паисий Хилендарски формулира идеята за българската национална държава. От този момент властта на Константинополската патриаршия и османската политическа власт се осъзнават като робство, което трябва да бъде отхвърлено. То пречи на духовното развитие на българите, на тяхното образование, култура, стопански възход. Робството е порок, зло, защото е отнета изконната свобода на човека и народа.
Този исторически момент се нарича възраждане (ренесанс), т. е. повторно раждане. Названието обозначава по-скоро външната страна, формата на процеса, която е подражание и ново осмисляне на римската античност – за Западна Европа, а за българската нация – Средновековието, но до падането на България под османската власт. По същество това е радикален преход, навлизане в ново състояние и нова епоха. Историята за българите придобива нов смисъл; тя бива осъзнавана от самите тях като доказателство за правото на съществуването им като народ, нация и държава, както и като мотив и легитимиране на зараждащия се революционен дух за национално политическо освобождение. Историята ускорява своя ход, за да се изпълнят по-бързо националните идеали. Средството, с което това ще стане, е буржоазно-демократичната и национално-освободителната революция. В българския свят те са почти едно и също – само проявлението им е в различни сфери. Но една без друга те са невъзможни.
Национално-освободителната революция „облагородява” историята на възраждането, възвишава смисъла й и я изпълва с героизъм, висока нравственост и святост. Тя скрива егоизма на новосъздаващата се буржоазия, маскира истинския й облик.
И макар българското възраждане да е възраждане на идеята за държавното средновековно минало, то е по същество пълно отрицание на Средновековието, секуларизация и въвеждане на светски правила и норми на обществоното устройство. Борбите за църковна независимост са борби политически за определяне реалните територии на бъдещата национална държава и установяване чрез Църквата на първообраза на държавното устройство. Дейците на тези борби искат да подчинят Екзархията на политиката и политическите цели на буржоазията. Те сами са повече атеисти отколкото вярващи хора. За тях самостоятелната църква е първата фаза от процеса на пълното политическо освобождение и създаване на националната държава.
От тук произтичат редица последствия за самата национална държава и за българската нация в тяхната историческа съдба – чак до наши дни. Защото по същество именно борбите за църковна независимост показаха, че българският свят се отказва от Църквата, вярата и православието. Преди още да се създаде независимата национална държава, тя вече бе секуларизирана и Църквата бе отделена от държавата. Тя щеше да бъде използвана от време на време като инструмент за разрешаване на политически проблеми, защото бе превърната в елемент на гражданското общество. И когато след Освобождението интелигенцията, която бе идеологът, двигателят и ръководителят на църковните борби, осъзна, че идеалите на революцията са поругани и забравени, изпадна в тежка духовна криза и практически се отказа от своята водеща сила в обществото. Пък и самата държава я ограничи и измести от тази роля. Това бе тежка душевна драма, която щеше да породи различни идеологически течения и учения, а националният живот щеше да се видоизмени, за да се превърне в обществено-политически. Този факт трябваше да бъде поука за коварството на системата и да се преосмисли начинът на мислене и поведение както на интелигенцията, така и на цялата нация. За съжаление това не стана.
И днес виждаме резултатите.
3.
Фомирането на българската нация и историята на борбите за национално освобождение преминават под знака на мъчителното търсене и избистряне на някаква национална идея, способна да обедини целия народ и го превърне в нация. Но по-далеч от идеята за национално освобождение и възстановяване на българската държава, която до падането си под османската власт е била силна и е доминирала над много народи и държави, не можа да се отиде. Именно църковните борби с тяхното радикално отричане и поругаване на Константинополския патриарх посяха недоверието на българите към Църквата, нейната йерархия, духовенството, та дори и към Православието. Създаването на „чиста и свята република” бе само един лозунг, а не идеология. А какво ще се прави, когато този лозунг бъде изпълнен, не се знаеше. Затова накъде ще върви нацията, с кого ще бъде, какви цели ще постига, се говори бегло, с най-общи думи, неясно.
Не е случайно, че и историографията, и литературознанието след Освобождението упорито говорят, че няма връзка между Средновековието и новото време, че връзката между тях се е прекъснала и това те намират за напълно нормално и естествено. Защото така е по-лесно да се твърди, че българският народ не е православен, а езически, защото бил насилствено христянизиран. От това твърдение после произлиза и тезата, че не сме славяни и че Русия винаги е играла пагубна роля в нашето съществуване. Тя е чисто политическа и трябва да оправдае промяната на геополитическата ориентация на държавата, за да излезе от орбитата на руското влияние и зависимости. Подобна „научна” теза трябва да покаже, че с Русия нямаме никакви връзки и че тя ни е освободила по чисто прагматични, егоистични и користни имперски причини, за да стъпи на Балканския полуостров и завладее проливите.
Преориентацията към Западна Европа ще осигури по-добър и по-богат живот, ще отвори нови възможности за икономическо развитие и ще ни доближи, както смятат редица тогавашни политици, към трапезата на богатите и силните. А с Русия ще си останем в Средновековието.
Подчертавам, че и през Възраждането, и след неговия завършек в свободната държава национаната идеология се свежда все до най-близките цели, до обясняването и разрешаването на конюнктурни цели и задачи. Тази идеология се изчерпва с идеята с кого да бъдем в момента, от кого да очакваме помощ, кой ще ни даде повече. Разбира се, за цената на този „нов цивилизационен избор”, прокламиран най-напред от Захарий Стоянов, не се казва и дума. Важно е да се внуши, че след като бъде сторен, ще потекат реки от мед и масло!
Много са причините за всичко това. Но трябва непременно да отчетем изключително високата степен на прагматичност в размишленията на идеолозите на българската нация от Възраждането та чак до наши дни. Тя произлиза от социалната структура на българския свят в края на средновековието и през възраждането. В него класовото разслоение е минимално. Всички в еднаква степен са подложени на изпитанията, които османската власт и османското средновековие и обуржоазяването о османски модел налага на българите. Аристокрацията е физически ликвидирана до края на ХІV век, а Българската православна църквата поради това, че няма своя йерархия, не успя да формира духовенство и най-вече монашество, което да поеме интелектуалния живот, не оказва съществено влияние в обществения живот. Липсва интелигенция, а доколкото я има, е лишена от традиции, подготовка, мащаб на мислене. Това принуждава нацията да мисли преди всичко за своето физическо оцеляване.
Така нацията изработва защитни реакции за физическо оцеляване, но пренебрегва, защото се отказва от вярата и губи религиозното си съзнание, заплахите върху духовното си здраве и сили. Тя се люшка от едно влияния към друго, от една идея към друга, от една цел към друга и дори от един цивилизационен избор към друг. В някакъв смисъл това е неизбежно, защото никой малък народ не е в състояние да роди мащабна идея за себе си; малкият народ е обречен да върви с другите или след другите, да чака тяхната милост, да се надява, че решението на великите сили ще бъде благоприятно за тях и няма да ги ощети. Но не е оправдано да си чак толкова инертен в идеите си и да не съумяваш да отстояваш принципи и традиции, без които рискуваш да погинеш.
Опасно е заради желанието да оцелееш, да изменяш не просто на принципите си, а да си въобразяваш, че е възможно да се отказваш от веднъж завинаги направения цивилизационен избор, за да угодиш на новия си патрон и измолиш от него някакво благодеяние.
За съжаление интелигенцията ни не е последователна и е неспособна да показва на нацията грешките и да я възпира от неправилни решения.
Такива са днес резултатите от историята ни през модерната епоха.
4.
Люшкането към един или друг покровител и оправдаването му всеки път с „нов цивилизационен избор”, извършвано от държавата и нейната власт, обезсилва националното съзнание. То става податливо на всякакви идеологии и техните внушения. И понеже българският ум почти не се занимава с проблема за нашето предназначение в историята, нито с формулирането на една реална и неизменна национална идея, усилията на интелигенцията се свеждат до това да се търсят конюнктурни решения за постоянните икономически и политически кризи, за бедността и националните катастрофи след всяка война, в която участваме винаги в съюз с победените. Българската нация не си поставя стратегически цели; тя не осъзнава историята като осъществяване на Божия промисъл, според който всеки народ съществува, за да изпълни някаква мисия, а не просто да се храни и използва благата на живота. Публицистичното отношение към историята като аргумент за една или друга политическа позиция и оправдаване на едно или друго решение на властта и държавата не е философия на историята и не позволява историята да бъде национален опит, традиция и урок за настоящето и бъдещето. Поради това ние сами себе си не познаваме, не знаем кои и какви сме, какво ни е възложил Бог да изпълним.
И ето днес отново сме пленени от увлечението да бъдем глобалисти, европейци, политкоректни, граждани на света. За да станем такива обаче, ни налагат да съблечем от себе си българското, традицията, миналото, историята; да се откажем от всичко, което крепи националното съзнание и милее за националната държава, която е наше отечество, а не територия, пазар, стратегическа точка в геополитиката, част от коридор и т. н. Каквато е тя за нашите „благодетели”.
Отказваме се дори без да се замислим.
Ерозията на българското национално съзнание започва веднага след Освобождението и протича в различните времена с различна скорост и интензивност. Но тази скорост рязко се увеличава от 80-те години на ХХ век, когато и у нас проникнаха вирусите на неолиберализма и неговата естетика, наречена постмодернизъм. Неолиберализмът прокламира края на Просвещението, а заедно с него и на онези нравствени и политически ценности, които утвърди Френската буржоазна революция и които бяха възприети от цялото човечество, защото носеха в себе си човеколюбие и съзнание за принадлежност към своята нация и национална държава. В Европа се подготвяше изпълнението на грандиозен социално -геополитически проект за създаване под знака на глобализацията на една огромна наднационална държава. Най-напред това трябваше да бъде върху основата на Европейския съюз, а след това тази империя ще обхване целия свят. Това бе лесно да се замисли, а и да се осъществи, защото буржоазията е безродна, а буржоазната епоха е епоха на денационализацията в условията на обезличаващата глобализация.
Самата глобализация е идея и практика на отказ от националност, национален език, държавен суверинитет, от национална държава, традиции и култура с цел да се осъществи световното обединение. В началото въпросният проект изглежда безобиден и дори крайно необходим; той бе прикрит под маската на лелеяната мечта за всесветовно единение, край на конфликти и войни, вечно братство и постигане на т. нар. „всечовек”. Щеше да се създава единна глобална икономика, която да гарантира изравняване на икономическите равнище на националните икономики и утвърждаване на еднакви за всички народи и страни стандарти на живот.
През 60-те и 70-те години на ХХ век водещи наши интелектуалци и мислители като Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Боян Ничев и др. доловиха коварството на въпросния проект и сигнализираха за настъпването на епохата на националното обезличаване и създаване на новия свят под прякото и безапелационно ръководство на САЩ и западноевропейските държави. В този свят малките народи трябваше да се претопят и изчезнат. А големите ще последват тяхната съдба малко по-късно, ала с повече облаги.
Негласното утвърждаване на неолиберализма като господстваща държавна идеология след промените в края на 80-те години този процес започна да привлича симпатиите на подложените на масирана глобалистка пропаганда обикновени българи. На тях им се обещаваха реки от мед и масло, ако извърнат лице от православието, Русия и славянството и се приобщят към „европейската цивилизация”. Тази пропаганда още продължава да трови съзнанието на българите.
Все повече хора обаче виждат, разбират и говорят за бедите, които са ни сполетели с тази глобализация. И не само у нас, но и в Западна Европа.
5.
Днес все повече хора осъзнават какво сме изгубили и какво още ще изгубим, отказвайки се от националното си съзнание и държава. Осъзнава го най-сетне и интелигенцията – поне вече в малко по-голяма степен. Пораженията от денационализацията обаче са тежки и необратими.
Трябва да се признае, че стратезите на неолибералната денационализация действат агресивно и последователно, но умно и без да насилват личното и общественото мнение. Смисълът на тяхната пропаганда е, както стана дума по-горе, че условието за богат и охолен живот е новият цивилизационен избор, европейската интеграция, глобализацията и пълното възприемане на т. нар. „европейски ценности”. За да успеят в своите намерения, те посягат на образованието и културата, медиите и изобщо на публичното говорене. Неграмотността отваря широко вратите за тази пропаганда, а самата пропаганда не се подлага на абсолютно никакво съзнениие и подозрение.
Подчинената на неолиберализма държава принизи образованието, превръщайки всичките му степени в пазарни площадки за „образователни услуги”. Тя извади от същността и смисъла му възпитанието, морала, нравствените ценности, културата, знанието, грамотността дори. Училището отчужди младите хора от националните ценности и уважението и почитта към националните герои и строителите на българската национална държава и култура. Упорито и последователно се внушава на обществото, че днешните млади не разбирали езика на Вазов, Любен Каравелов, Ботев; че са им чужди писателите, чиято биография е свързана с борбите за национално освобождение и социална справедливост. Не ги разбирали, защото езикът им бил остарял, от друго време, а сега се говори по друг начин. Държавата на неолиберализма настройва учениците срещу тези автори не заради езика на творбите им, а заради начина им на мислене, заради ценностите, които утвърждават, както и заради любовта им към отечеството и готовността им да се жертват за неговата свобода и чест. Такива добродетели днес не са необходими на неолибералите и постмодернистите. И на държавата, която е в техен плен и се управлява от тях.
Да не разбираш Иван Вазов не е обикновен поколенчески проблем, нито конфликт между поколенията, още по-малко проблем от развитието на езика. Това е огромна национална и социална драма, знак за духовна разруха и смърт на нацията. Не демографската криза е големият проблем за България днес, а пълното отчуждаване на младите (а и на възрастните също) от Иван Вазов и класиците от ХІХ и ХХ век, от българския дух, съзнание, ум, език. Очевидно е, че вече живеем в друга държава, където духовната мизерия е станала по-страшна от материалната. Сега дори словото не е утеха за многострадалния българин. Какъв е смисълът да се увеличива раждаемостта, когато тя ще произвежда само физическа плът и работна ръка, а не национално съзнание?
Бог ще съди тези, които участваха или съучастваха в погрома над българската национална душа. Но той ще съди и всички нас, които пасивно наблюдавахме отблизо или отдалеч този погром. Българските писатели, които тръбят, че са наследници на Иван Вазов, позволиха на неграмотните и злонамерените да опростачат езика, мисленето, поведението на нацията. И още не осъзнават какво се е случило. Не осъзнават, защото не се замислят за своята отговорност, вярвайки че войната срещу нацията, духа и културата е война срещу някои други, а не срещу тях. Как обаче наричаш себе си български писател, а нехаеш за езика, сам го разваляш и омърсяваш; когато мълчиш, защото „какъв смисъл има да говориш, когато никой не те чува”; или си зает единствено със себе си и своя мизерен бит, с премиерката на нова книга, литературно четене или ще драсне ли някой два-три реда за тебе и твоите опуси, та белким те запишат в пантеона на „безсмъртните”. Това ли е българският писател, чийто съюз е основан от Иван Вазов? Такава ли е негова длъжност и мисия? Рухва държавата, изчезва нацията, езикът се опошлява и загива, а ние си хленчим, че не ни забелязват и никой не ни дава пари.
Срещу неолиберализма и постмодернизма няма друго по-могъщо и точно оръжие от Иван Вазов! Неолибералите и постмодернистите знаят това, страхуват се от него и панически го ненавиждат. Защото великият национален поет е певец на родината, на нейната природа, човека, историята, героизма. А те това искат да омаловажат и поругаят. Вазов разкрива техните коварни замисли, разобличава ги и ги осъжда на забрава с цялото си творчество и житейско поведение.
Другото надеждно оръжие срещу отродителите е работата на ума за реабилитиране на българските традиции, като се покаже техния смисъл и историческо значение, необходимостта да бъдат продължавани и развивани в тези тежки времена. Националният ум и българските писатели са длъжни да разобличават постоянно ежедневната вече практика на постмодернистите да очернят българското и насаждат т. нар. европейски ценности. Ново съзнание за отговорност е нужно днес у българския писател. Той е длъжен да поеме високата си отговорност и се посвети на спасението на България. Наивно е да смятаме, че спасяването на нацията, националното съзнание, националната култура и държава ще стане с политически средства или от политиците и управниците. Трябва ни национално свестяване и осъзнаване на състоянието, в което се намираме.
Вече просто няма време за чакане и страх. Българският писател има да избира между високата си длъжност да бъде съвест на нацията или да продължи с позорно мълчание да умира от страх. И да потъне заедно с отечеството в небитието.
И този избор той трябва да го направи сам!
