АНАЛИЗИ > СТАТИИ
САЩ – световен лидер или световен жандарм

Никола Карадимов - 14 март 2019

Ако погледнем статистиката обективно и безпристрастно, ще видим, че днес САЩ са на първо място в света по своя военен потенциал, в т.ч. и по притежаваните ядрени оръжия. Съвсем доскоро, САЩ бяха на първо място и по своя брутен вътрешен продукт, преди да бъдат изпреварени, макар и с малко от Китай. Но въпреки това, много икономически експерти, отчитайки и други фактори и показатели, считат, че САЩ са все още първата икономическа сила в света. Наред с това, САЩ са и световен финансов лидер, като американският долар е водещата парична единица в света.

Независимо от големите космически постижения на Съветския съюз /изпращането на първия човек в космоса/, както и на Китай, през последните години / кацането на обратната страна на луната/, САЩ и днес си остават световен лидер в завладяването на космоса. САЩ са родината и на информационните технологии, където също са световен лидер, независимо от силната конкуренция на Япония и Южна Корея, а напоследък и на Китай.

Много, почти неизброими, са световните постижения на САЩ в индустриалното производство, селското стопанство, транспорта, строителството, архитектурата, инфраструктурата, науката, изследванията, образованието, медицината, културата, спорта. Изобщо, трудно може да се посочи някоя сфера на човешката дейност, където САЩ да нямат световни постижения. Не случайно, мнозина определят тази страна като велика!

Всъщност, САЩ се утвърждават като неоспорим световен лидер едва през изминалия 20-ти век. След като през 30-те години на миналия век,  преодоляват най-голямата в цялата им история икономическа депресия, САЩ успяват да развият бързо военния си потенциал и с включването им във Втората световна война, те, заедно със своите съюзниците, оказват решителна подкрепа на Съветския съюз да нанесе решителния и победен удар над хитлеристка Германия и с това светът се избавя завинаги от „кафявата чума“ – фашизма.

След Втората световна война и настъпилото разделение на света на капиталистически и социалистически лагер, САЩ застават начело на т.н. Западен свят, като лидерът на другия лагер – Съветският съюз, единствен оспорва тяхната световна лидерска позиция. Логичната последица на това световно разделение и противопоставяне е започналата Студена война, която след повече от четири десетилетия завършва  не само с победата на САЩ, но и с разпадането на социалистическия лагер и изчезването на Съветския съюз. И така, в последното десетилетия на миналия век, САЩ стават единствен и едноличен лидер в света.

Русия, като юридическият наследник на Съветския съюз, тръгва по трънливия път на капитализма и скоро започва  не само да отслабва икономически и военно, но и да губи политическо си влияние на световната сцена. Така, че в най-добрия случай, Русия по това време може да бъде считана само като регионален лидер в Евро-азиатския регион. Като регионални лидери по същото време могат да бъдат определени и всички останали държави от 10-те най-развити икономики в света, независимо, че някои от тях /Китай, Великобритания и Франция/ притежават ядрено оръжие и са членове на СС на ООН. Но нито една от тях не би могла да се счита за световен лидер, който да оспорва  едноличната лидерска позиция на САЩ.

Още повече, че в последното десетилетие на 20-ти век, наред с разпадането на Съветския съюз, се случва още едно събитие, което затвърждава тази едноличната лидерска позиция на САЩ. През 1990 година Ирак напада съседен Кувейт. В отговор, ООН налага икономическа санкции на Ирак и го призовава незабавно да изтегли войските си от Кувейт. След като Ирак отказва да изпълни тези искания, СС на ООН гласува резолюция, която дава право на страните-членки на ООН да използват всякакви средства за „възстановяване на мира и сигурността“. На основата на тази резолюция, САЩ, като световен лидер, застават начело на  международна коалиция, която успява да изтласка иракската армия от Кувейт и да нанесе  тежко поражение на Ирак.

Така, този добре пресметнат ход на САЩ да се намесят с военна сила срещу агресора Ирак, повишава още повече техния авторитет на международната сцена и те изпращат 20-ия век като неоспорим световен лидер. Затова много политически наблюдатели с право определят 20-ия век като „Век на САЩ“. Но още преди да настъпи новото трето хилядолетие, САЩ, предприемат серия от погрешни ходове, които поставят на изпитание не само тази велика страна, но и целия свят.

В желанието си да запълнят вакуума, оставен от разпадналия се Съветски съюз, те доста прибързано заемат неговото място в Афганистан. Те не отчитат, че именно в Афганистан Съветският съюз получава последните съкрушителни удари, преди да рухне като водеща световна сила. Влезли уж за кратко, за да помогнат на муджахидините да се справят с неудобното им афганистанско правителство, САЩ и днес са в тази държава със значителен военен контингент и без ясна перспектива за скорошно измъкване. Но Афганистан е само началото на поредица неоправдани военни намеси на САЩ в други страни по света, които повече прилягат на един световен жандарм, отколкото на един световен лидер.

На 11 септември 2001 година терористичната организация Ал-Кайда отвлича четири американски граждански самолета и с тях атакува Пентагона във Вашингтон и Световния търговски център в Ню Йорк. Тази безпрецедентна по своя замисъл и коварство терористична атака, е не само първият акт на открита агресия на американска територия, но и е своеобразен удар срещу световния едноличен лидер САЩ. Затова те, веднага след атаката, обявяват международният тероризъм за основна заплаха за САЩ и заедно с някои свои съюзници, стартират специална военна операция в Афганистан за търсене  и залавяне на Осама бин Ладен, ръководителя на Ал-Кайда.

Но тази операция не изпълнява амбициозната си  цел и за да прикрият поражението си, САЩ правят нова грешка, като през март 2003 година атакуват за втори път Ирак. Този път САЩ оправдават военната си интервенция с недоказаното обвинение, че „Ирак подкрепя Ал-Кайда“ и че „притежава химически оръжия“. И този път войната приключва доста бързо, като „най-голямото завоевание“ е свалянето от власт на Саддам Хюсеин. Но независимо от положените усилия, САЩ и „Коалицията на желаещите“ не само не откриват търсения Осама бин Ладен, но не намират и следа от Ал-Кайда. Не откриват и никакви химически оръжия. За сметка на това, обаче, Ирак се разпада като държава и няколко години след това, в този вакуум се настанява Ислямска държава, за да се прехвърли по-късно и в Сирия, когато тази страна също е обхваната от война.

Но само няколко години след тази доста спорна и противоречива втора инвазия в Ирак, САЩ трябва да се справят с ново предизвикателство, при това на тяхна територия. През 2007 година започва лавинообразният фалит на цяла поредица американски финансови институции, специализирани в рискови ипотечни кредити. Тези фалити се прехвърлят и в други страни по света и започват да застрашават едни от най-големите американски банки. Така, през есента на 2008 година обявява фалит четвъртата по големина банка в САЩ –  Леман Брадърс, което води до срив на финансовите пазари в целия свят, а оттук и до  безпрецедентна по своите мащаби световна финансова криза. Логична последица от тази криза е сривът на икономическия растеж на всички големи икономики в света и на първо място на САЩ.

Единствено Китай се възползва от силното обезценяване на световния финансов ресурс и чрез своята многомилионна евтина работна ръка привлича огромен обем чуждестранни инвестиции, голяма част от които са американски. И докато големите световни икономики са в рецесия, Китай започна да отчита над 10% годишен икономически растеж. Именно това позволява на тази най-голяма по население страна бързо да настигне и дори да изпревари САЩ по размера на брутния вътрешен продукт. Така за първи път в своята история на едноличен световен лидер, САЩ се сблъскват с реалната заплаха за своето лидерство в лицето на Китай.

И за да тушират тази заплаха, както и да възстановят донякъде силно накърнения им образ на световен лидер, САЩ предприемат масирана световна кампания за „износ на демокрация“. В края на 2010 година те стартират т.н. „Арабска пролет“ под лозунга „Демокрация вместо диктатура“. Чрез създадени от тях местни неправителствени организации, те инициират масови протести в голям брой арабски страни с неприкритата цел за сваляне на управляващата власт, обявена за „диктаторска“. Тези масови „спонтанни“ протести стартират в Тунис и постепенно се прехвърлят  в Египет, Алжир, Бахрейн, Йемен, Либия и Сирия. И докато в първите страни САЩ действат изцяло задкулисно, изкарвайки на преден план  неправителствените организации, то в Йемен, Либия и Сирия, те предприемат и военни операции. Стигнали до тук, те вече не могат да прикриват своята ролята на световен жандарм, с тази разлика, че вместо да въдворяват „ред“, те въдворяват „демокрация“. Е, и ако все пак някъде се наложи, жандармът трябва ди приложи и сила.

Но САЩ не спират до тук и се прехвърлят в Европа и по-точно в Украйна, където по схемата на „Арабската пролет“ организират т.н. „Революция на справедливостта“. Кулминацията на тази революция е т.н. „Евромайдан“, който през 2013 година сваля от власт про-руския президент Янукович. Това веднага провокира източните провинции Донецк и Донбас, които са с преобладаващо руско население да започнат въоръжена борба за постигане на по-голяма автономия. Това провокира и населението на Крим, което е над 90% руско да проведе през пролетта на 2014 година референдум и на основата на резултатите от него, да се обяви за независима република, която се присъединява към Русия. Това е отличен повод САЩ да обявят Русия за „агресор, който анексира чужди територии“ и  на който трябва да бъдат наложени икономически санкции, не само от страна на САЩ, но и от всички нейни съюзници. Ето отново световният жандарм въдворява „демокрация“, като налага санкции.

Но изглежда и това не е достатъчно за САЩ. В края на 2018 година те организират свалянето на венецуелския президент Мадуро по същата схема на масови и „спонтанни“ демонстрации, но тук е приложен друг прийом, като американското протеже Гуайдо, който е председател на парламента, отказва де признае преизбрания президент  и се само-обявява за президент на Венецуела. Това много напомня на „Арабската пролет“, но може би в случая е редно да се нарече „Венецуелска зима“, заради смразяващия  и пагубен ефект на тази „революция“ върху бъдещето на Венецуела.

Но сценарият с „руската заплаха“ към съседните страни до такава степен се преекспонира, че Балтийските страни, Полша  и Украйна започват да призовават САЩ и страните-членки на НАТО да осигурят тяхната защита срещу „агресора“ Русия. Дори на срещата на 9-те страни-членки на НАТО от Централна и Източна Европа през настоящата година, се приема специална декларация, в която с много остър тон се говори за нарастващата „руска заплаха“ и се настоява за засилване на източния фланг на НАТО, включително и на територията на Черно море. И докато за всички други страни, подписали тази декларация, може би има някакви исторически мотивирани основания да изпитват все още страх от Русия, то за България е направо недопустимо да подписва такъв документ. Каква заплаха за България може да бъде Русия, която ни е освободила от пет-вековното османско владичество и която днес ни доставя 100% от консумираните в страната природен газ и  ядрено гориво, както и значителна част от петрола?! И трябва ли да считаме за „нашественици“  у нас десетките хилядите руски граждани, закупили жилища в България, както и близо половин милион руснаци, които ежегодно идват като туристи у нас?!

Затова повече от абсурдно прозвучава призива на един бивш български политик, който поиска на Балканите да бъде разположено ядрено оръжие, което да имало въздържащ ефект върху Русия. Но ако се тръгне по логиката на въздържащия ефект, то най-добре би било на Балканите да се търси ядрен паритет, като наред с ядреното оръжие на САЩ, бъде разположено и ядрено оръжие на Русия. Звучи абсурдно нали! Но не е ли абсурдно да се гаси огън с бензин! Цялата досегашна история на човечеството показва, че надпреварата във въоръжаването и милитаризацията на големи територии по света не води до нищо друго, освен до война. Затова, ако човечеството иска мир, то трябва да тръгне в съвсем друга посока. И тази посока най-изненадващо я посочва настоящият американски президент Доналд Тръмп.

Първо, той заявява, че не иска САЩ да играят повече ролята на световен жандарм. Издигайки лозунга „Америка преди всичко“, президентът счита, че САЩ, вместо да харчат огромен ресурс за поддържане на реда и налагане на демокрацията по целия свят, биха могли да влагат тези средства за откриване на нови работни места за американците и за развитие на инфраструктурата на страната. Като първи практически стъпки в тази посока, американският президент обещава скорошно изтегляне на САЩ от Афганистан и Сирия. Вероятно, в същата посока е и въздържането, поне за сега, САЩ да не започнат военна интервенция във Венецуела.

Второ, президентът Тръмп настоява, че колективната отбрана на НАТО означава и колективна отговорност на всички страни-членки, което налага всяка страна да поеме и съответните разходи, като минималният праг на военните разходи в националните бюджети не бива да бъде по-малък от 2%. Той дори отива по-далече, като заплашва, че САЩ ще напуснат НАТО, ако страните-членки не поемат полагащите им се разходи, което на практика би довело и до разпускането на тази организация. Досега нито една страна-членка на Алианса не е отправяла такива заплахи. Повече от ясно е, че президентът Тръмп не е готов страната му да продължава да плаща за отбраната на другите страни-членки, но е и много вероятно той да счита заплахата от Русия за фалшива или най-малкото за преекспонирана. А именно „руската заплаха“ в момента е най-сериозният аргумент за съществуването на НАТО и ако тази заплаха е мнима, то и тази организация е ненужна.

Трето, президентът Тръмп счита, че ако някоя страна по редица обективни причини няма или не може да изгради нужният й военен капацитет, то тя би могла да поиска на нейната територия да бъдат разположени американски военни бази. Но за изграждането и поддържането на такива бази, съответната страна трябва не само да поеме всички налагащи се разходи, но тя трябва и да плаща на САЩ затова, че те осигуряват нужната й отбрана. Това наистина е справедливо по отношение на разпределението на задълженията между осигуряващите отбрана и получаващите отбрана. Но наред с това, заплащането за отбрана може да охлади силно желанията на редица страни, които до сега щедро предоставяха своята територия за американските военни бази, защото те им носеха и приходи. А що се отнася до приходите, получени от американските военни бази по света, президентът Тръмп има намерение с част от тях да финансира изграждането на прочутата стена по границата с Мексико.

Всичко изброено до тук е много обещаващо начало за радикална промяна във външната политика на САЩ и преди всичко, за отказа й да бъде световен жандарм. В същото време, обаче, президентът Тръмп прави няколко стъпки точно в обратната посока. Най-напред, в началото на 2017 година, той оттегля САЩ от Транс-тихоокеанското споразумение за партньорство и свободна търговия – ТТП. През средата на същата година пак той оттегля САЩ от Парижкото споразумение за климата. А в края на същата година президентът Тръмп оттегля САЩ и от Глобалното споразумение за миграцията, още преди то да бъде одобрено от ООН. През следващата 2018 година президентът Тръмп оттегля САЩ от Ядреното споразумение с Иран, а през настоящата година той оттегля САЩ и от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, сключен със Съветския съюз още през 1987 година.

Наред с това, президентът Тръмп, вместо да търси международна подкрепа, предприема едностранни стъпки за сключване със Северна Корея на Споразумение за отказ  от разработваното от нея ядреното оръжие,  което все още е в задънена улица. В същата задънена улица се оказват САЩ с предприетата от тях митническа война с Китай, която носи загуби и на двете страни и в същото време развенчава мита за свободната конкуренция и глобалната търговия, наложени на света като истински американски патент. Всички тези стъпки, макар и изгодни за САЩ, демонстрират отново тяхното поведение на световен жандарм, И което е още по-лошо, те подкопават силно доверието към САЩ като лоялен и предвидим международен партньор.

Така, че за да възвърнат отново и напълно имиджа си на всепризнат световен лидер, САЩ трябва да се откажат от досегашния си подход  на едностранно оттегляне от международни споразумения и на двустранни преговори с отделни държави, като се водят единствено и само от своите интереси, в ущърб на останалите страни по света. Те трябва да приемат постулата, че спорните международни въпроси могат да се решават единствено и само на масата на преговорите, с участието на всички заинтересовани държави, поставени на равноправна основа, така, че да бъдат постигнати дългосрочни споразумения, съблюдаващи интересите на всички засегнати страни. Освен това, САЩ трябва да признаят факта, че ерата на едноличното американско лидерство е към своя край и че в скоро време начело на света ще има повече от един лидер. Ако следват тези задължителни условия и мобилизират  целия си авторитет и влияние, които имат по света, САЩ биха могли и да предприемат няколко решителни стъпки, които не само биха възстановили разклатената им позиция на световен лидер, но и биха ги затвърдили като водеща велика сила в света. Това са:

  • Присъединяване отново към Парижкото споразумение за климата, дори с цената на някои компромиси, ако не могат да се договорят исканите от САЩ нови условия;
  • Стартиране на нови преговори по ликвидиране на ракетите със среден радиус на действие и в тях, освен Русия, трябва да участва и Китай, като в обхвата на преговорите да бъдат включени и ракетите от по-ново поколение;
  • Иницииране актуализирането на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, който вече да включва и Индия, Пакистан и Израел, които вече притежават ядрено оръжие, а така също и Северна Корея и Иран, които са на път да се сдобият с такова оръжие.
  • Организиране изграждането на Глобална мрежа за борба с тероризма, която да обхваща всички страни по света в общите им и координирани усилия да се противопоставят ефикасно на всички форми на тероризъм, в т.ч. и на кибер-тероризма;
  • Оглавяване реформирането на Организацията на обединените нации, така, че тя най-после да започне да изпълнява полагащата й се водеща роля в управлението на света, като наред с това, ограничи до минимум намесата и влиянието на международните корпорации в това управление.

Ако бъдат изпълнени всички изброени стъпки, светът непременно би станал по-сигурен и по-добър, а мястото на САЩ като един от неговите лидери, допринесъл за тази сигурност, във всички случаи би било запазено за дълго време. Нищо, че САЩ ще бъдат вече само един от световните лидери. Важното е те да не бъдат повече световен жандарм. А настоящият век, който вече никога не би могъл да бъде „Век на отделна държава“, би трябвало при неговия завършек да бъде обявен за  „Век на целия свят“.

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…