Универсалното и специфичното в българското светоусещане

С други думи, ако приемствеността в Мисията на Петър Дънов е не само национална, но и цивилизационна, Боян Боев предлага едни наистина уникални паралели между богомилското и дъновисткото „сектантство“, както ги анатемосва официалната Българска православна църква, и автентичните християнски усещания в руското „сектантство“, философия и литература, на свой ред анатемосвани от официалната Руска православна църква (Георгиев, 2018).

Очевидно е, че тук не е възможно да се спирам в подробности на тази духовна връзка между българското и руското проявления на автентичното християнство, спрямо които богомилството играе ролята на исторически субект, особено чрез късните руски секти или в творчеството на такива гении на руската литература като Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Гогол и дори Максим Горки. За всички тях Боян Боев с предостатъчна прозорливост е намерил онова обединяващо звено, което със сигурност ни дава приликата и с беседите на Учителя Петър Дънов (Георгиев, 2018): „Това именно характеризира руския народ, в който живее Христовият дух: законът на жертвата!“… (Боев, 1937/1992, 110 с.).

Със сигурност абсолютно същата закономерност може да се провиди и в българското светоусещане – идеята, даже законът, че българската общност винаги е жертва?! В същото време обаче руският и българският дух, макар и да имат фундаментално общо цивилизационно, определено автентично християнско светоусещане, се различават уникално по отношение на чувството за общност (Георгиев, 2018)!

Необходимо е да уточним, че основната жертва в дадения пример не е точно руският народ, а населението на остатъците от Великата евразийска империя, присъединена към Санктпетербургска Русия – тази на Екатерина Велика, след погрома над народната евразийска армия, ръ­ководена от предводителя ѝ, известен в историята с името Степан Разин. Тази огромна маса от хора, основно от новозавладените простори на Сибир и „азиатските степи“, в края на XVIII и началото на XIX век, е кре­постно заробена и обезправена. Тя е носител на протобългарското, арийско цивилизационно съзнание и дори днес там са откривани основните анклави на недунавски българи, с устойчиво пробългарско народностно съзнание. Разликата между така нар. северозападни руснаци и централно-източните евразийски хора е очевидна – и в облеклото, и в езика, и в религията, и в антропологичните им характеристики, и в домостроителството (Жарникова, 2015). Именно населението от Централна и Източна Евразия е това, с което ние, българите от Дунавска България, имаме изключително съвместими народопсихологически черти, защото сме част от единна цивилизационна основа – българската.

По тази причина Северозападната „Санктпетербургска Русия“, на московитите, воюва с Волжка България, с българското Казанско каганство, и със Сибирското княжество, и добива своята имперска същност едва след разгрома им, подпомогнат от наемници, идещи от т.н. Западна Европа; от подвластните на идеологическите внушения на Библейския проект католически анклави.

Макар да става дума за военен, а не за културен разгром, понеже българите, и най-общо Поволжието и Сибир, оставят трайни приноси в т.н. руска народност. Това е и една от причините в днешната Руска федерация да няма Руска република, в отличие на десетки други национални репуб­лики, влизащи в състава на федерацията. В този контекст е и представата за славянството, което никога не е било субект с единен народностен хара­ктер дори в конгломерата на Русия – и като Империя, и като Федерална Република, и никога не е надмогвало политически менажираната си изку­ствена същност. В този смисъл понятието руско за основното бяло население на днешна Русия, а и за неговата материална и духовна култура, е дискусионно и с него би трябвало да се отнасяме твърде внимателно и критично. Не така се отнася официалната наука обаче.

„Разбира се, в съвсем малко по-разгърнат, но достатъчно обобщаващ вид Боян Боев намира същата тази прилика в думите на големия руски религиозен философ Владимир Соловьов (Георгиев, 2018): „Смисълът на живота е в хармонията, мира, в единството на всички. Отделността е безсмислена, в нея не е истината. Истината е в единството на всички същества. Смисълът на живота, а заедно с това божествената истина, е вътрешното единение на всяко отделно същество с Цялото. Живата сила, чрез която става това съединение, е любовта. Бог е Любов!“ (Боев, 1937/1992, 102 с.).

Очевидно е, че ако имаме единодушие между Соловьов и българс­кия религиозен философ Петър Дънов, то фундаменталната разлика се намира в тоталното разминаване между светоусещанията на българския с руския народ, не за друго, а защото българските хора не могат да осъзнаят тъкмо собствената си национална идентичност, а посредством нея и цивилизационната си принадлежност и дори субектност, въпреки наследството на Светите Братя Кирил и Методий, и Техния Ученик Свети Климент Охридски, въпреки наследството на Богомилите, въпреки наличието на Учителя! Драма, нали?! Българска драма“ (Георгиев, 2018).

Онази аристократично-бохемска самопредстава на българите, за която стана дума в началото на настоящата глава, е особено отговорна за пренебрежението на българите към света, а оттам – към възприемането от страна на другите на собственото им значение в този сложен за разгадаване свят.

В самомнението за цивилизационната си значимост често българите се осланят на изхабения си исторически рефлекс, че винаги, когато е нужно, са способни и дефинират общозначими културно-психологически феномени, с които мълниеносно поставят контекста на историческото в положителна светлина и в услуга на своя прочит. Тази самозаблуда довежда до психическия феномен на прикрита етнонационална леност, а и до свързания с нея самоироничен нихилизъм. Вродената у българите представа за цивилизационна значимост обаче не е достатъчен импулс за бъдещи успехи в цивилизационното им присъствие. Точно обратното, тази национална ленивост има изключително отрицателни последици над проявленията на националния им характер. Тя неведнъж води до ужасява­щи пропуски в развитието на нацията, а и в идентификацията на национа­лния характер с положителна развръзка по повод на важните цивилизационни избори на българите. Последица от тези негативни тенденции е личният отказ от активност по повод на решаване на обществени дела и на общонародни проблеми. Така неусетно, но почти винаги, българите прехвърлят отговорността си върху избора на съдбата, която обаче по-често говори от името на чужди национални или корпора­тивни интереси, т.е. от позицията и името на по-силния, на победилия. Тогава личностните изблици на отделни национални лидери изглеждат като че ли до известна степен неуместни на фона на тази народопсихологическа леност, и обичайно и предопределено от психозата на тази национална леност великите българи си остават сами. Гласът им кънти в пустинята на народното пренебрежение.

По тази причина: „От позицията на критическия психологически прочит на българската история се оказва, че Учителят Петър Дънов е аб­солютно същият трагичен герой, каквито са Левски и Ботев, преди тях богомилите, а още преди тях Светите Братя Кирил и Методий и Техният Ученик Свети Климент Охридски! Защо? Ами защото всички те поднасят „на тепсия“, както казваше Левски, условията за твоята възпроизвеждаща се историческа гордост, а ти се отказваш от всичко това, без дори да си в състояние да започнеш все някога да ги осмисляш! Със сигурност голямата драма, фундаменталният проблем в българските душевни преживявания, за разлика от руските, е дълбокото отсъствие на психичната връзка между Отделността и Цялото, което тук отдавна дефинирахме като основна етнокултурна представа, тоест уникалният български индивидуализъм, поради което Учителят е категоричен: „Защото трябва да знаете, че всяко нещо, което става на Земята, е колективен акт!“ (Кръстева, 2004, 3 с., Ге­оргиев, 2018).

Представата за единството и демонстрацията ѝ в поведението на българската психологическа тъкан се променя и в известна степен деградира за сметка на практичността и оцеляването. Пъпната връв, обединяваща отделните части с цялото, изтънява. Скъсването на тази пъпна връв се случва още през средновековно време, а именно някъде около освободителното въстание на Петър, Асен и Калоян. В пряк битиен смисъл това се проявява с промяната на общоарийския език и с употребата на известната в езикознанието езикова форма среднобългарски език.

След ХII век българският език е коренно различен, с изключение на лексиката, която е постарийска, а много от думите са явно коренно български;

– старата падежна система рухва, но това не се случва в останалите „славянски“ езици;

– езикът демонстрира здрава членна форма, т.е. определителният член е специфично българска особеност и различава българския от останалите „славянски“ езици;

– инфинитивната форма е различна, с „да“ конструкция: напр. (мисля) да сторя;

– старите форми на степенуване изчезват и виждаме съчетания на „по“ и „най“ с прилагателна форма (по-умен, по-зъл, най-голям, най- силен);

– бъдещо време се изразява различно, с частица „ще“ (ше, че, ке, жъ) и определена глаголна форма, напр. „ще бъда“;

– оказва се, че българският, за разлика от „славянските“ езици, има сложна глаголна система от темпоралност на свършени, несвършени, минало време в бъдеще и т.н. глаголни времена. Дори има и „преизказна форма“: „Казват, че направил в проекта“, от което става ясно, че някой е споменавал за трето лице нещо, без да се верифицира подлогът („Бил съм бил спал“). Подобен изказ в „славянските“ езици не може да съществува без подлог.

– навлизат местоименни конструкции от вида „мене ме“, „мене ми“, „тебе те“, „тебе ти“ и др. Напр.: „Тебе те е яд“, „Тебе ти е зле“, „Мене ми се спи“;

– няма двойствено число, а бройната форма за съществителните от м.р., мн.ч. се формира с един звук „а“: един тон, два тонА, един шут, два шутА.

– имаме окончание „ове, ови“ при едносрични имена на м.р.: град, градове;

– имаме „а“-спрежение: виждам – виждаш, карам – караш.

– имаме притежателни местоимения: негов, техен, нихен, нихни, които при „славянските“ езици са си родителен падеж, а такова нещо в българския няма.

Тези особености на българският език след XII век се разкриват от писмените паметници, а езикът преди XII век ни е ясен пак от старобългарските паметници – това, което става след XII век, не е раз­витие на „славянския“ език, характерно само за българите, а е различен в граматично отношение език, който след XII век навлиза от устната реч в писмената. Завръща се към оригинала си, но и ускорено еволюира под натиска на духовното възраждане на българите при Асеневци.

Българите, както пишат източниците, са „многочислени“ (българският превод от XIV век на Манасиевата хроника), „като пясъка в морето“ (хазарско-еврейската кореспонденция от ХХ век), „безчислено множество“ (Римска история – кн. 2, 2, Никифор Григора). А философията на историческата граматика на българския език сочи, че около XII век не „старобългарският преминава в среднобългарски“, както ординарно пишат езиковедите, а в граматиката на писмения старобългарски навлиза българ­ската реч с нейната особена граматика и заявява претенциите си за пис­мено експлициране. И този феномен е свързан с опита за историческо ус­корение и наваксване на пропуснатото по време на Византийското управление на България. Същото се случва и по-сетне, с българското Възраждане, целите на което са прекършени от интригите на англосаксите и подопечните им Сакс-Кобурги. Именно такъв опит за постигане на подобно историческо ускорение е и Учението на Бялото братство на Учителя Петър Дънов. Но пръчките в Кубратовия сноп се счупват във войните.

„И подобно на Левски и Ботев, Петър Дънов до последно се надява и работи тъкмо за преодоляване на този раздиращ българската колективна психика феномен, дори чрез внушенията за бъдещата Велика Мисия на българския народ в контекста на неговата цивилизация – славянската“ (Георгиев, 2018)!

„Нещо повече, що се отнася до Учителя Дънов, който дори и до днес е обвиняван, че проповядва славянско месианство – не, не е това, което изглежда на пръв поглед, макар че и от него не трябва да се отчуждава българската общност! Защото зад славянското месианство на Учителя прозира, нито повече, нито по-малко, неговата убеденост в българската субектност на тази цивилизация, чрез която той осъзнава историческата приемственост на своята Мисия!

Изглежда, за да мотивира допълнително своите слушатели и българите като цяло за преодоляване на абсурдното им вътрешно противопоставяне Петър Дънов поднася и идеята за „шестата раса“, която ще установи справедливостта на земята, тоест българите са и с историческа предопределеност към бъдещето на света изобщо. Големият парадокс обаче се свежда до факта, че дори и тази внушена българска роля спрямо бъдещето в крайна сметка възпроизвежда същото това раз­двоение в колективната ни психика: от една страна, последователите на Учителя са склонни да се отдадат на спокойствието спрямо предопределението на тази „шеста раса“, концентрирайки се върху „окултно-мистичното“ звучене на неговото учение; от друга страна, не само по­върхностното познание, но и абсолютното непознаване на неговата философско-религиозна концепция единодушно я отхвърлят като несъвместима с тяхната въобразена едва ли не като истина от крайна инстанция позитивистка и пост-позитивистка, а също и идеологическа догматика. С други думи, и учениците, събрани в различните структури на Бялото Братство, и тоталните отрицатели на Учителя Дънов, в крайна сметка не могат да усетят Главното в неговото дело – възпроизводството на единствената в цялата ни история българска интелектуална тради­ция, чрез която да стане възможно най-после да бъде осъзната как­то българската национална идентичност, така и българската цивилизационна принадлежност, тоест и субектност. Въпреки че и това не изчерпва Мисията му, защото върху основата на своята философско-религиозна концепция, тоест вторият в историята ни български прочит на автентичното християнство, Учителят възпроизвежда и бого­милската социална доктрина за справедливо структуриране на човешкото общество, в което отсъстват експлоатацията, разделението на хората на господари и роби, и основано на принципите на Равенството, Братството, Любовта и Свободата“ (Георгиев, 2018)!

Неуспешните войни на България през първата четвърт на ХХ век насилствено нивелират пъстрата социална география на българите. Печелят малцина спекуланти и царедворци, подпомагащи Кобургите в наглия им грабеж на вдовици и сираци. Тогава семето, посято от Учителя Петър Дънов, започва да кълни и да класи. Но кръвта не храни житото, храни го потта. И този велик опит за социална реабилитация „от долу“ не успява. Остава обаче духовната енергия и спотаената възможност за промяна.

Петър Дънов е категоричен: „Идеята за частната собственост може да задуши човека. Умът, сърцето, душата и духът са притежание и нищо друго“ (Кръстева, 2004, 18 с.).

Със сигурност всеки марксистки дух ще се възвиси до степен да намери в подобно твърдение прилика със собствената си идеологическа конструкция, макар че дъновистката интерпретация на материалистическото няма нищо общо с марксизма-ленинизма. За Дънов, а вероятно и отминалото време на „комунизма“ също може да ни доближи до неговата позиция извън въпроса „Кое е първично?“, тоест ще видим, че за Учителят материалистическото се идентифицира с утилитарната употреба на живота, която смазва Духа (Георгиев, 2018): „Материализмът няма да даде нищо на света. Когато една култура загуби своя идеализъм и стане материалистична, тя е осъдена на смърт. Когато едно учение или една религия станат материалистични и изгубят своя идеализъм, те са осъдени на смърт“ (Кръстева, 2004, 19 с.)!

Очевидно е, че под идеализъм Учителят разбира такъв начин на устройство на човешкото общество, чрез който да се реализират максимално Отделните човешки потенциали чрез Цялото, а това е въз­можно единствено чрез тържеството на принципите на Любовта, Раве­нството, Братството и Свободата.

Тези четири жалона на богомилската и българската народопсихологическа общност са всъщност стожерите на представата ни за единство в мирозданието, макар и да не го изчерпват.

Вярно е, че философско-религиозната концепция на Учителя Дънов, подобно на богомилската социална доктрина, звучи утопично, особено като имаме предвид и неговата визия за бъдещето на света: „Изходният пункт, за да излязат хората от противоречията, ще се намери само тогава, когато те решат да направят конфедерация на всички народи от цялата Земя, да бъдат отворени всички граници. Така донякъде ще се решат соци­алните въпроси. Това е първата точка в уреждането на земния живот“ (Кръстева, 2004, 52 с., Георгиев, 2018)!

Все пак, дали Петър Дънов има предвид държавните граници, или в контекста на казаното и стореното от него иде реч за преодоляване на мисловни ограничения, за прескачане на препятствия пред смислови и духовни траектории? Едва ли отговорът е еднозначен и лесен за намиране. Още повече, че в условията на дузина години, в които днес пред българските граждани се отвориха държавните граници в Европейския съюз, това не доведе нито до уреждане на земния живот, нито до решаването на която и да било социална и ментална задача така, че да е окончателно отметната като преодоляна. Напротив, все по-често и по-пъстро кънти гласът на недоволството от предложеното социално-политическо устройство днес и все по-настойчиво се споменава уж отреченото минало – с носталгична нотка. Българите са поставени в абсурдната ситуация да искат миналото за бъдеще, за да живеят в контура на предвидимото му зло, пред възможната свободия на непредвидимия страх от бъдещето и пред живота днес. Сякаш за пръв път „свободата“ на контролирания от лихвата, юриспруденцията и страха избор в днешно време е пренебрегната пред идеологическия контрол на свободата и затворените граници вчера. И това състояние на психическа раздвоеност в съчетание с демографската катастрофа и убийствената корупция е действително фундаментален погром над българското самосъзнание – над основанията за националния оптимизъм. Жалкото е, че виновникът, Библейския англосаксонски проект, се гуши някъде в канцелариите на учените, скрит недооткрит, и монотонно направлява погрома през т.н. НПО-та, командвани отвън. Тази повсеместна подмяна на националния ни код като визионери и генератори на идеи, превръщането ни в слуги и бенефициенти на чужди ресурси и вредни за нашата същност политически внушения действително е способна да постави идеите на лидерите в бъл­гарската история в контекста на утопичното и дори на осмиваното; да ги маргинализира и приравни към абсурда; да ги представи за нищожни. А както вече посочихме, именно положителната психологическа нагласа и оптимистичният творчески поглед ни правят онова, на което още в древността са казвали българи.

Вероятно в концепцията на Учителя Петър Дънов за общочовешка конфедерация пробива именно онзи ведически пласт в българското му светоусещане, възприеман и като спомен за единната Евразийска империя, простираща се и според картите на фламандския енциклопедист каргограф Герхард Меркатор върху цяла Евразия, Северна Америка и Северна Африка. Вече споменахме за този интересен географско-политически феномен и за името което англосаксите му дават в Първото издание на Енциклопедия Британика от XVII век – Велика Тартария, със столица Могул и сакрален център градът метрополия Тартар. Тази дълбинна представа е в основата и на идеята за „шестата раса“, и за повторното обединение на ариите, които Дънов се стеснява да нарича така, а използва политическия термин „славяни“.

„Не по-малко вярно е обаче, дори това е основната задача на критическия психологически прочит на българската история, че в случая дискусията за утопичния или реалистичния, или дори всякакъв друг възможен характер на философско-религиозната концепция на Учителя Дънов очевидно е излишна, тъй като фундаменталното за нея е, че тя продължава една българска интелектуална традиция, която носи със себе си достатъчно психични предпоставки за формирането на позитив­на национална идентичност, а чрез нея и цивилизационна принадлеж­ност, тоест субектност“ (Георгиев, 2018).

Без да подценяваме случайните неудачи и привидно непрео­долимите предизвикателства към българското, т.е. към общовалидното в психическата еволюция на човешкото, трябва да признаем, че в известен смисъл то е и идеализирано; обобщено е като базов конструкт около който би трябвало да гравитират останалите нюанси на психическото. Битийното му проявление, най-вече на личностно ниво, не винаги е способно да прояви потенциала си в пълна степен, да се докаже безапелационно. Но както вече споменахме: „Формирането на народностния характер започва с общото в поведението на хората, единичното обаче запазва своите особености. То има свое съществуване и може да има конфликт с общност­та. От тук и необходимостта да се изследват принципиалните отношения между колектива и индивида, народностно детерминирани, детерминирани антропологично и исторически“ (Зарев, 1983, 196 с.). Така е и с приемането и следването на Учението на Петър Дънов, сложно е.

Разбира се, че Петър Дънов не може да не си дава сметка за това, че в измеренията на отровената от въздействието на Библейския проект като че ли традиционна българска колективна психика неговите послания ще бъдат трудно, да не кажа невъзможно възприети, затова още на 35-годишна възраст ще напише в тефтерчето си: „Господ е скрил лицето си от нас. Греховете ни натегнаха пред Него и Той се е отдалечил заради нашите престъпления. Всичко е тъмнина наоколо. Сърдцето на тоз народ блудува везден, само смрад и гнусота излиза. Безнадеждно е нашето положение. Тръните и бодилите са задушили всичко добро у нас. Навсякъде само насилия съществуват“ (Бошнакова, 2010, 100 с.)!

Но и по-късно, дори и след неизброимите срещи, беседи и лекции, ще се окаже, че нищо не се е променило: „Не можах да ви измъкна от суеверията, от пелените ви, от старите възгледи. С девет чифта биволи човек не може да ви измъкне от блатото, в което сте затънали“ (Кръстева, 2004, 19 с.)!

„Тъкмо тази безнадеждност, сполетяла Учителя Дънов, който усеща непоколебимото възпроизводство на традиционното светоусещане в българската колективна психика, ще го накара да зададе и пророческия си, но и риторичен въпрос към всички нас (Георгиев, 2018): „Какво ще стане, ако имаме нов строй, а запазим характерите си, недъзите си, слабостите си“ (Кръстева, 2004, 40 с.)?.

Очевидно е, че и „старият“, и „новият“ строй са небългарски по вкус и мирис, непознати са на пипане за духовните рецептори на българското и поради това те не водят до някаква особена трансформация, не предизвикват социално еволюиране. Напротив, те успиват естествените инстинкти на българите за самозащита и отпор, придават на ситуацията една измамна представа за прогрес, какъвто психологията на българина не припознава. Дори още по-лошо, българското се оказва жертва на модерното и социалното, а на личностно ниво българинът се подвежда по хлъзгавата пързалка на лихвата, доверява се на измамната сигурност от регулацията на юриспруденцията и отстъпва пред арогантната претенция на страха, налаган с репресивните инструменти на държавата. А именно страхът, юриспруденцията и лихвата са трите кита, на които се крепи небългарската държава – онази, която българинът не припознава и днес като своя, ако и, както казахме вече, да умира в нея.

Известно е, че правителството на Васил Радославов интернира Петър Дънов по време на Първата световна война с обвинението, че учението му разколебава духа на българските войници на фронта (Бошнакова, 2010, 109 с.). Привидното отчаяние на Учителя Петър Дънов не може да се разкрие без богомилската пристрастеност към иносказателното и потайното. Самият Петър Дънов е несломим, тъй като е наясно с Мисията си, и пише (Георгиев, 2018): „На съвременните държавници съзнанието е в тъмнина и мрак. Те не разбират, че насилието ражда наси­лие, че злото ражда зло, че смъртта ражда смърт“ (Кръстева, 2004, 46 с.)!

Това, което привидно отчайва Петър Дънов, е състоянието и качеството на държавата, психологията на чиновниците, лицемерието, проявявано на политическата сцена от самозабравили се слуги на чужди интереси. Разочароват го и онези, които имат силата да говорят лъжи, когато останалите имат единствено способността да мълчат недолъгани. Отчаянието на Учителя Дънов е в контекста на богомилската несъвместимост с държавата. И за него, както и за богомилите, държавата и държавното християнство са рамки на принуда, възприема ги като хомот, в който е впрегнат народният характер. Отровната им повърхност привлича и кондензира като кристали сярна киселина отрицателните емо­ции и негативните характеристики, които описва по-горе Петър Дънов. Когато говори с недоверие за т.н. „нов строй“, той вероятно има предвид новата стара подредба на духовните приоритети спрямо държавните ну­жди – най-отзад. Какъвто и да е строят, административният произвол и ин­ституционалната преса на държавата, в отсъствието на принципите на арийската синархия, си остават. Държавата за Петър Дънов е като държавата за богомилите – излишна е в тази си противочовешка същност. Осъзнал е Учителя, че и „старият“, и „новият“ строй са противобългарски и небългарски, чужди и нехаещи са за духовните тежнения на българската душа, която има общопланетарни представи, а не наложените ѝ идеологически рамки.

Колко богомилско и модерно е това, едновременно… Ако и да извира дълбоко от нас, из територията на нашите извечни мъртви, но все пак пречупено и през представите на всеки от нас, емоционално и лично.

(Следва)

Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…