АНАЛИЗИ > ИНТЕРВЮТА
Проф. Димитър М. Иванов: Правителство на всяка цена или правителство на националното възраждане?

Епицентър - 29 юли 2021

Седмиците след изборите са изпълнени с разнообразни и твърде важни послания от страна на почти всички партии и лидери. Послания, в които ако се задълбочим, няма да е трудно да се види не само кризата, но и драмата на политическата ни система, и на настоящата икономическа, социална, институционална и лидерска парализа, в която се намира България.

Въобще не се разбира, или пък се премълчава нарочно, че победители от изминалите избори няма и не може да има. Победител или загубил от едни избори може да бъде само българският народ и тази равносметка ще бъде направена единствено от него. Спечелили изборите има, и поздравления за тях, но това спечелване, особено на фона на очерталата се фрагментарност на българския парламент прави задачите и отговорностите на спечелилите още по-тежки и по-трудни за реализиране.

Всички, без ГЕРБ, са мотивирани да участват в съставянето на новото правителство. Мотивирани, но това, което не виждам, е разбиране за дълбоките и остри проблеми, пред които е изправена България в следващите минимум 4-5 години. Популизмът, така добре внедрен от ГЕРБ и наследен от новите партии сега се надгражда с още по-голяма сила и мащаби, без логика, съобразена с реалностите.

И затова ще напомня прочутата фраза на генерал де Гол: „Не се прави политика извън реалностите“. А днес у нас това, което виждам е, че болшинството политически лидери са изпаднали в плен на илюзията на думи, на глаголи и понятия, нямащи нищо общо с реалността на емоциите и страстите на гражданите и днешната българска, но и международна реалност. И това е крайно опасно.

За равнището и качеството на политическия дебат по повод съставянето на новото правителство

Деградацията на равнището и качеството на политическия и икономическия дебат у нас е очевидно ужасяваща. Невникването в дълбочината на проблемите, в съществуващите ограничения пред растежа ни, в продължаващото манипулиране на фактите – е вече страшно. Хоризонтът ни е объркан или претъпкан от противоречиви обещания.

Ето от „БСП за България“ Корнелия Нинова прокламира пет приоритета, които залагат в политиките по съставяне на правителството. И на първо място е „социалната политика и политиката по качество на живот, която включва борба с неравенството и бедността, увеличаване на доходите, в това число преизчисляване на пенсиите и политика за младите и работещите хора“. Звучи на пръв поглед правилно, силно загрижено, правдиво, отговарящо на въжделенията на хората. Останалите партии на промяната също прегърнаха този основен приоритет. И никой, абсолютно никой не се запитва даже откъде, от кои финансови средства ще дойде това „увеличаване на доходите, преизчисляването на пенсиите“? Преразпределение на бюджетните разходи – добре, но все пак от някъде трябва да се генерират, да се „родят“, да се намерят тези допълнителни 2.6 – 3 млрд. лв. Никой не се пита – какъв ще бъде темпът на нарастване на бюджетните приходи; темпът на растеж на икономиката ни? Даже и председателят на КНСБ, Пламен Димитров днес заявява в медиите, че темпът ни на растеж догодина щял да бъде над 5%.

Откъде?

Задава се нова много силна четвърта вълна на коронавируса в целия свят; международните снабдителни вериги продължават да са блокирани, ръстът на инфлацията се засилва с всеки изминат месец и ще продължи още минимум две-три години; лихвените проценти се вдигат. И затова, още от самото начало на прехода, от 1989 г. не съм спирал да повтарям, че приоритет номер едно пред България е спасяването, спирането на колапса и възраждането на българската икономика. Този приоритет БСП са сложили на последно пето място. Няма как да се сложи „каруцата пред коня“ и да се реши приоритетът с увеличаването на социалните доходи и на пенсиите, преди да се спре колапсът на икономиката ни. Не се разбира, че преди всичко икономическият прогрес и растеж е най-мощният инструмент за намаляване на бедността.

Но, както виждам, 32 години след началото на прехода, все още редица политически партии не са достигнали до това разбиране и продължаваме да водим същите битки.

Популизмът продължава смело да дефилира с тотално погрешната вяра на неговите носители, че в това е истината да са на власт.      

На какво се дължи всичко това?

Факторите са много, но един от най-важните е засиленото негодувание и отчуждение на обикновените хора от системата на политическите партии, фокусирани в себе си, в собственото си задоволяване с власт. Задоволяване, което вече не може да реагира или да отговори на обществено-икономическите и политически въжделения на търсенето от страна на хората? В същото време тази политико-партизанска паяжина продължава да се укрепва и да защитава само и главно собствените си интереси. Независимо от целия циничен флирт, който уж върви от 2013 г. с гражданското общество и с различни граждански движения, всяка партия, без никакво изключение, превърнала се в „системна партия“, се опитва да „процъфтява“ в своето кълбо. И така се опитва да вкарва в своята „паяжина“, респективно в своя тематичен, програмен и „интелектуален“ капан всекиго. Това отблъсна и продължава да отблъсква интелектуалния елит на нацията и обратно да изкарва на преден план един политико-партизански елит, който в никакъв случай не бих надценил, че носи палката на един обществено-политически хегемон на развитието на българската нация напред.

Това за мене е основната причина за деградирането на националното ни чувство на интелигентност и на неговото заменяне от недостойни полуфабрикати. Който не вижда това, значи е просто обществено сляп.

Как достигнахме до този опасен импас, в който днес се намира България, до тази дълбока криза на националната ни интелигентност?

Редицата социални, икономически и политически драми, през които премина България за последните вече над 30 години, няколкото глобални и вътрешни кризи, серията от слаби, неефективни и провалили се правителства – всичко това, тази изключителна обществена турбулентност няма как да не отразява усещането на българите, че нито една от управляващите партии, възседнала през тези години България, се оказа неспособна да даде ясни отговори на основните предизвикателства, пред които е изправена страната ни. Особено след 2007 г. всички партии се оказаха и продължиха да са затворници на един да, споделен европейски избор, но всъщност избор, който в основата си бе неолиберален и дори характерен за едно общество на алчността, което наследявайки болестите на прехода ни, умножи социалните и морални фрактури у нас.

Днес, всички се опитват да развяват знамето на анти-неолиберализма, защото самите избиратели отхвърлят кандидатите, които изразяват подобна политика, но без да разбират как да променят нещата. И даже и да има промяна в политиката, и това няма да е достатъчно, защото изключително трудно ще бъде преодоляно отхвърлянето и недоверието, които българските граждани изпитват към своите управляващи елити.

„Елити“ затвърдили положението на България в ЕС като най-бедната и корумпирана страна, с нестабилен темп на икономическия си растеж и която на всичко отгоре година след година губи категорично и своя суверенитет.

Това е „квадратният кръг“ на досегашната българска политика! И нов хоризонт поне засега не се вижда. Включително и от така наречените политически консултации на партиите в новия парламент.

И затова аз считам, че независимо от всички обещания за промяна, за нова политика и модел на управление, институциите у нас, от най-високата до местните такива – се намират в зоната на опасността да загубят своята демократична легитимност.

Ето и сега, след повторните парламентарни избори, сред фанфарно обявените политически консултации да сте чули някои или някоя от политическите партии или лидери да говори, да дискутира, да се тревожи, да обещава възраждане на икономиката ни?

ББР ли е основният проблем пред новата българска политическа линия? Предлаганата приватизация на контролен пакет от ББР е само едно чудесно „легално“ изворче за нови комисионни. Същото е и с концесията на магистралите. Вече отдадохме под концесия летищата ни, златните ни залежи, маса български момичета са отдадени под „концесия“ из тъмните улички на западните столици. Даваме ли си сериозна сметка за какво става дума? Ами да отдадат под концесия цяла България, тези уж прокламиращи „запазването на българския суверенитет“ политически лидери!

Други авантюристично предлагат да се „върнем“ към една отречена и от българските граждани и от света политика на „свиване на коланите“, на „остеритет“ и на бюджетно ястребничество; с други думи по най-лесния и циничен метод, а именно „Да застреляме ранените“! Да намалим още повече и сега вече липсващото фискално пространство. Предлага се от хора, които въобще не разбират от макроикономика тотално противоречива политика в една изостанала, депресирана и задлъжняла икономика. Необходима ни е експанзивна фискална политика, която да играе ролята на самофинансиране; на своеобразен стабилизатор на кризисните процеси в българската икономика.

И вместо да дадат думата в тази сложна ситуация, на професионалистите икономисти, на икономистите от БАН, от УНСС, от другите изследователски икономически центрове у нас, публичната трибуна бе предоставена за близо два часа безумно „джабуркане“ по теми, които са най-жизнено важните за България.

Съветвам най-горещо и отговорно новите и съществуващите политически лидери да се концентрират действително върху най-важното:

Как и колко икономически ще се изправим на крака след коронавирусната и икономическа криза? И то на фона на продължаващи редица негативни шокове на предлагането, които ще заплашат растежа ни и ще вдигнат производствените ни разходи, търговски затруднения, деглобализация и нарастващ протекционизъм затруднения в работата на веригите на предлагане и геополитически трусове. Нека да не се забравя, че основната пречка за връщане към устойчив растеж на жизнения стандарт, екстремната свръхзадлъжнялост (в света!), беше драматично влошена от многобройните кръгове на фискален стимул, което доведе до временно подобрение на икономическия растеж и обаче до инфлацията, която започна повсеместно през второто тримесечие на 2021 г.

Даваме ли си сметка, че т.нар. „ефект на хистерезис“, на обективното закъсняване на икономическите и социални резултати (или продължаване на негативните събития) след прилагането на реформите – би могъл да има много важни политически последици за провеждането на паричната и фискалната политика. Този „ефект на хистерезиса“ налага на политиците да действат още по-бързо и агресивно в отговор на кризата, тъй като това би спомогнало за намаляване на дълбочината и продължителността на спада и да  ограничи щетите от страна на предлагането, които иначе биха могли да последват.

Как ще преодолеем задаващата се ужасна инфлация?

Какво ще правим с наново увеличаващият се междуфирмен дълг?

Преди да говорим за високи темпове на растеж, ние трябва да знаем дали Европейската Централна Банка ще запази своята приспособима парична политика, която ни позволи да вземаме заеми на много ниски лихви и която подкрепя фискалното стимулиране при „каквато и да е цена“?

Засега, предишното правителство, чрез гарантирани заеми и частично обезщетение за безработица, успя да запази икономическата и социална тъкан и структура на България. Но дали новото правителство ще може да се справи, да гарантира и да финансира смелите избори, препоръчани от Европейската Комисия в областта на „Зеления Преход (който ще бъде изключително скъп за България), в областта на енергийната политика или в областта на очистване на българската климатична среда?

Чакам например да чуя избора на тези, които смятат да управляват България – какво ще бъде нашето отговорно решение в областта на ядрената ни енергийна политика, което би ни дало една дългосрочна видимост.

Ще успее ли България да достигне бързият индустриален и технологичен влак на Европа и на света?

След септември 2021 г., когато ще се проведат изборите в Германия, политическата, икономическа и финансова атмосфера в цяла Европа вероятно ще стане напрегната. Ще бъде необходимо ЕС, включително и България да убеждава новото ръководство на Германия да продължи да поддържа в рамките на ЕЦБ хода на досегашната приспособима парична политика, за да се запазят шансовете за растеж в Европа и да се предотврати по-нататъшното разширяване на разделението между страните от север и юг държави. Че подобна политика е по-скоро в съответствие с дългосрочните интереси на Германия, отколкото повишаването на лихвените проценти.

Но по всички тези въпроси се мълчи. Мълчи се от спечелилите изборите и конструктори на бъдещото правителство. Мълчи се включително и от Президента и неговата администрация. Решен ли е държавният глава да защитава на европейско ниво поддържането на политика, която да позволи на България да остане на повърхността? Това е един фундаментален въпрос за нашето оживяване като икономика.

Основополагащи за мен са проблемите, с които няма как да не се сблъска новото правителство и бъдещият ни президент, като: продължаващата икономическа криза, икономическото ни изоставане даже и в сравнение с темповете на растеж на наши съседи, като Румъния, Сърбия, Хърватия, Турция, засилващото се китайско-американското напрежение, дисбалансът, създаден в Европа между Германия, северните страни, от една страна, и южните страни, от друга страна, продължаващите санкции срещу Русия, възходът на радикален ислямизъм в световен мащаб…

За правителство на националното възраждане

Ще може ли едно правителство формирано на принципа „на всяка цена“ да даде отговор и да формира политики по всички тези проблеми; политики, които да запазват шансовете ни за европейска автономия и суверенитет?

Ще бъде ли способно новото правителство да води такава европейска политика, в която България да може да се „впише“, като същевременно запазва своята идентичност, специфичност и етапност на своята икономическа и социална трансформация?

Даваме ли си всички, като нация, сметка, че едно повърхностно съставено и зле „калибрирано“ правителство може да доведе ситуацията в България до още по-голяма нестабилност и дебалансираност на икономиката ни?

Силно предупреждавам основните политически лидери, с максимална национална отговорност да подходят към процеса на съставяне на новото правителство. Чувам какви ли не екстравагантни и абсурдни идеи в това отношение. Едни говорят за „правителство с хоризонт до една година“!? Едногодишният хоризонт не е хоризонт въобще! Подобен експеримент даже би бил опасен заради размитата политическа отговорност имплицитно вкарана в него.

И България се нуждае от ясно очертана политическа стабилност; стабилност за гражданите, за домакинствата, за бизнеса, за инвеститорите, за международните ни партньори.

Други предлагат неизвестни фигури, без въобще доказан сериозен обществен престиж, репутация, политически възгледи и опит – да оглавят или влязат в новото правителство. По какво се различава тази политика на издигане на кадри, наречена „хващане за ушите и издигане“ от същата политика прилагана в продължение на 12 години от правителствата на ГЕРБ?

Може ли в един толкова критичен за оживяването на България политически период, неопитни, недоказани и неизвестни хора да бъдат издигани до върховете да бъдат политически кормчии на България? Няма да се получи политическа, икономическа и социална стабилност, ако партиите желаят издигането на техни „марионетки“ в правителството.

Нека партиите на „промяната“; на „протеста“ нито за миг да не забравят, че от Утре – след като се състави тяхното правителство, те ще престанат да бъдат партии на протеста и ще се превърнат в управляващи партии, а на тяхно място ще дойдат други партии на протеста.    

Както конструкторите на новото правителство така и сегашният президент нямат друг избор, освен да се опитат да създадат един мъдър и рационален баланс на силите с отломките на досегашната, все още нереформирана политическа система.

Самият президент е в сложната ситуация да търси и изработва решения измежду своя щаб от неясни икономически съветници и още по-слаби икономисти и макроикономисти от страна на партиите. Не е ясно, кои големи български икономисти съветват българският президент по съдбините на България. И то в един момент на изключително тежко и мъчително принудително преструктуриране на българския политически живот, което има смисъл от демократична гледна точка, но от което все още сме много далеч.

Именно всичко това налага максимално внимание при конструкцията на новото правителство. То не може да си позволи да бъде правителство ден за ден.

Концепцията за неговото създаване следва да бъде подчинена на идеята за формиране на отговорно правителство на националното възраждане. Няма да е лесно. Изисква се професионализъм, мъдрост и смелост, за да се изчисти първо програмно този нов път, който искаме, а и сме принудени да следваме, но който доминиращата политико-партизанска паяжина и властолюбиви амбиции правят особено труден и неблагодарен.

За типа икономическа политика

През тези следизборни седмици прехвърчаха и искри относно каква икономическа политика да следваме; отново бяха използвани марките „ляво“ и „дясно“. Държа да подчертая следното. Екстремни икономически събития, на които бяхме свидетели, като кризата от 2008, и сегашната ни разкриха редица недостатъци в колективните знания на икономистите. Даже и Голямата Депресия от 1929 г., както и стагфлацията от 70-те години на миналия век мотивираха нови начини на мислене за икономическите явления. Финансовата криза и нейните последици и събитията от последните няколко години разкриха граници в разбирането на икономистите за икономиката. Днешната модерна макроикономическа политика не може да бъде нито лява нито дясна. Цялата история на макроикономическата наука през 20-я век доказва това в следствие на серия от теоретични и идеологически битки – от кейнсианската революция от 1930-те и 1940-те години до битките между монетаристите и кейнсианците от 1950-1960, до революцията на привържениците на теорията за рационалните очаквания от 1970 и дебатите между новите кейнсианци и новите класици от 1980-те години.

Днес, идеологическото разделение в макроикономиката го няма. Не в смисъл, че фундаменталните идеологически различия са преодоляни, а в смисъл, че опитите да се конструира една ефективна макроикономическа политика на основата на идеологически принципи вече никъде бе работи. Животът показа в много икономически и социално слаби страни, че те могат да се развият и забогатеят не чрез копиране на това, което проповядват вашингтонските технократи или това, което другите са направили, а чрез преодоляване на собствените си специфични ограничения.

В заключение, бих подчертал още веднъж, че конструкторите на новото правителство, както и държавният глава са отговорни пред народа ни с една сложна тройна задача: възстановяване на реда и демократичността на българската политическа система; възстановяване на обективните икономически процеси и дълбоки реформи – икономически, финансови, секторни и социални; реформи, които отдавна са закъснели.

Перифразирайки Кейнс, ще кажа, че  мъдростта и стабилната дългосрочност на целта е далеч по-необходима от непосредственото й постигане, което така или иначе е невъзможно. Всякакви евтини експерименти в това отношение ще бъдат скъпо платени от народа ни.

Източник - Епицентър