Не знам дали съм станал много мнителен или просто много уморен от всякакви фейк изпълнения, но все повече се дразня от начина, по който ми поднасят социологически и статистически данни.
Ето, днес например, научавам колко българинът е възхитен от Европейския съюз, как е пленен от неговите приоритети, как е прехласнат пред европейската икономика. „За 80% от българите Европейският съюз е модерен, демократичен (75%) и прогресивен (67%). Средно 57% от българската общественост споделя цялостна положителна представа за Европейския съюз. Едва 14% от нашите съграждани имат отрицателна представа за Съюза, а една четвърт са с неутрална нагласа“. Допитването е на „Евробарометър“, проведено по поръчка на Европейската комисия (Вж http://www.bgnes.com/bylgariia/politika/4568821/).
Веднага давам числа от друго изследване, направено в края на 2016 г. То е на Галъп (www.news.bg от 30.12.2016). „71% от българите смятат, че се движим в погрешна посока. 26% от българите искат страната ни да напусне ЕС. Иначе мнозинството оставало про-ЕС настроено.“
Нямам основание да мисля, че за една година нагласите на българите към ЕС са се променили. Внушенията обаче на двете изследвания са коренно различни. Това не означава, че има лъжи в процентите. Просто така са подредени, а други така са премълчани, че главно на подсъзнателно ниво те формират противоположни представи.
Изследването на „Евробарометър“, за което пишат днешните медии, е ясно – тук дитирамбите за Европейския съюз са очевидни, възторженото отношение на българина към Съюза е безспорно.
При цитираното второ проучване оставам с впечатление за силно критично отношение на българина към ЕС. Първо, 26% да искат напускане – това е много сериозен процент. Второ, критичното отношение забележимо се е увеличило – искащите напускане на ЕС през 2015 г. са били 15%! Трето, 71% да смятат, че се движим в неправилна посока, в същност какво е? Ние не се ли движим в рамките на ЕС? Ние не се ли подчиняваме на правилата и директивите на ЕС? Ние не отчитаме ли постоянно отлични макроикономически резултати, на които в ЕС ръкопляскат? Как така одобряваме ЕС, а категорично осъждаме посоката, в която се движим? Тук въпросите са категорично подсилени от следните допълнителни данни: че посоката е грешна казват 89% от гърците, 62% от германците, 77% от австрийците,78% от белгийците и 68% от датчаните.
И тук всеки нормален ум ражда следния въпрос: как така мнозинството от жителите на европейските страни смятат, че страните им се движат в погрешна посока, а в същото време отношението към ЕС е положително? Този ЕС да не е съставен от африкански държави? Най-интересно е при германците. Германия играе ръководна роля в ЕС и основните правила, разбирай, основната посока, са зададени от нея, в съюз с французите. Е, как така германците смятат, че посоката на Германия е грешна, а посоката на ЕС – правилна?
Не случайно в огласеното днес изследване няма въпрос за „националната посока“. То може да изтрие лустрото и силно да затъмни ярко положителния образ на Съюза.
Неприятното усещане, че постоянно ме манипулират; че постоянно съм глуповат обект на професионална пропаганда, след като поклокочи, се трансформира в един много важен за мен въпрос: „За какво служи социологията и статистиката на тези политици, които истински са загрижени за съдбата на народа си?“ Или: „За какво служат те на политиците, които искрено търсят по-добри алтернативи на поведение на страната си?“
Тези виртуални патриоти би трябвало да се запитат защо мнозинството българи одобряват ЕС, но не одобряват посоката на собствената си страна? Може би България взима погрешни решения за своето собствено поведение в Европейския съюз? Може би България не се възползва от възможностите, които й дава ЕС? Може би България е далеч от добрите европейски практики в данъчната сфера, в здравеопазването, в образованието, в науката, в социалното дело? Може би ние инкасираме само недостатъците, но не и предимствата на иначе прекрасния ЕС? Може би Ес сам по себе си е много модерен, демократичен и прочие, но за нас да не е най-подходящото място? Може би нашата слаба икономика ще се чувства по-добре в Евразийското икономическо пространство? Такъв въпрос не пречи на възхищението от ЕС. Може би нашата национална сигурност ще бъде по-добре защитена в Организацията на Договора за колективна сигурност, предвождана от Русия, отколкото във враждебните на Русия европейски и атлантически военни структури?
Всъщност всички тези въпроси поставят едни други фундаментални въпроси. Може ли България да има своя собствена критична преценка за своето собствено поведение и своята собствена посока, независимо в какви структури се намира? Или се задоволява с външни преценки и заповеди. Възможно ли е България да има свои собствени приоритети, породени от нейната специфика? Или по един унизителен начин постоянно превръща приоритетите на „началниците“ в свои. Може ли България да се самоосъзнае като субект на собственото си настояще и на собственото си бъдеще? Или по стар многовековен навик чака някой друг да й „спуска“ бъдещето.
На някого тези въпроси ще прозвучат абстрактно и високопарно. За мен обаче без тях никакъв национален разговор, било за икономика, било за духовност, няма особена стойност.
