На срещата в София между Жан-Клод Юнкер, шеф на ЕК, с лидерите на страните от Западните Балкани албанският премиер Еди Рама нарече нашия премиер „Меркел на Балканите“. Това в деня, когато в „Дойче веле“ написаха „началото на края на Ангела Меркел“. Еди Рама е известен не само с навика да ходи с маратонки, но и като „мечтател“, защото наскоро заяви, че „никой не може да му забрани да мечтае“, с което обясняваше защо в Прищина при среща с президента на Косово Тачи е заявил, че „ще дойде ден да имаме общ президент“. Какъв ли сигнал подава този път Рама? Той добре оплете кошницата на албанските партии в Македония, не намери за нужно да се впусне в подробности относно предложението за общ инвестиционен балкански проект „Белене“, но подкрепя всяка магистрала, която свързва Албания с Косово, Босна и Херцеговина,  или Македония т.е. там, където има компактна албанска /мюсюлманска/ общност. Пример, че независимо от общата балканска грижа за интеграция в ЕС /но и в НАТО преди това!/, която е наш приоритет като страна -председател, страните от Западните Балкани си имат свои идеи, политики и действия, които някак оправдават думите на Жан-Клод Юнкер, че „нито една от държавите от Западните Балкани не отговаря на всички условия за влизане в ЕС“. Шефът на ЕК направи своята окуражаваща обиколка на Балканите, посети за първи път някои страни от региона, подчертаваше ангажираността си към приобщаването им към ЕС, но остави впечатление, че посещенията му имаха по-скоро символичен характер. Защото думи като „не идваме тук, за да ни целуват ръка, а ние да ги черпим с бонбони“ звучат дори обидно. На Балканите добре знаем кога и при какви случаи се целува ръка, но едва ли балканските лидери са допускали, че поведението им може да бъде тълкувано и по този начин. Прав е Юнкер, когато казва, че „историческата дистанция, която трябва да се преодолее е дълга“. Още повече, че наистина наскоро на Балканите, европейски полуостров, имаше война и раните, видно е, не са зараснали. Именно затова грижата е „ние старите европейци трябва да разберем, че сме длъжни да отправим послание за мир и да дадем принос за успокояване на Европа, да дадем перспектива за членство“, казва в свое интервю Юнкер /Дойче веле/. Той обаче нямало да допусне да бъде поставен под натиск, защото страните от Западните Балкани искали да получат нещо по-конкретно – дата за прием в ЕС и някак не се задоволявали от обещание да се отпусне от ЕС 1 млрд за инфраструктурни проекти в региона. Идея, прегърната особено активно от нашия премиер. Някой да спомена в тази връзка колко инвестиции е направил Китай до момента на Балканите в някои страни и то главно в инфраструктурни проекти? Или какви средства, освен военни доставки, влага Русия конкретно в Сърбия? Или Турция, която не само строи безброй джамии навсякъде, където има мюсюлмани на Балканите, изгражда свои „колежи“ и разкрива банкови клонове на свои банки, но и финансира магистралата Белград – Сараево? Да не говорим за Саудитска Арабия, която вложи немалко за радикализиране на мюсюлманите от Б и Х. Да, Брюксел не крие, че  ще приобщава Балканите, за да не позволи влияние и роля на Москва, Пекин или Анкара в региона, но едва ли може да си позволи да не отчете, че всяка балканска страна си има свои интереси и заиграва в зависимост от тях точно с тези столици при всеки удобен случай. Именно защото си знаят историята и са убедени, че натиск има и от обратна посока, западна. Ако идеята е ЕС да получи глътка въздух като замени напускащата Брюксел Великобритания след Брекзита като „подава ръка за членство на държавите от Западните Балкани“  и по този начин да преодолее депресията от тежките кризи, които го налегнаха, няма лошо. По този начин може и да се преодолее умората от разширяването, която не се крие от Брюксел. Но все пак проблемите на Балканите са толкова много и разнообразни, исторически насложили се и то с участието на силните в Европа, че слова като „ЕС не е някакъв клуб на икономически сили, които искат само да се обогатяват“ би трябвало да се прецизират. Как сами  Западните Балкани да си изградят „правови държави, да спазват човешки права и да осигурят свобода на словото“ като това няма как да устройва управляващите? Тогава 2025 изглежда реална като срок дата и не е необходимо увъртане, че ако се решат „всички териториални конфликти“ тогава пътят към Брюксел може да се скъси, но „не в моя мандат“, както казва Юнкер. А той напуска поста си следващата година. Добър повод да демонстрира съпричастност към регион, който се оказа отново поле за кръстосване на саби между геополитическите играчи, защото винаги си е бил стратегически. Някои казват, че причините са да служи като буфер при чужди нашествия,  да бъде преграда за мигранти,  да служи за разширяване на европейския пазар, за да се реализира собствено производство и т.н., но всъщност близостта му до Изтока винаги е бил причина тук да се сблъскват интереси на всички играчи на световната сцена. Да си на кръстопът е и предимство, но и тегоба, ако си малък, недоразвит и го играеш „и сам воинът е воин“. Обръчите, които се изграждат около Русия /натовски или икономически чрез санкции/ и стремежите да се противодейства на  китайския „път на коприната“ са в основата на действия, които засягат Балканите и то стратегически. Поставят ги в ситуация да избират на коя страна да застанат и така често конфронтират власт и народ. В такава обстановка на Белград му се налага да лавира между „историческото приятелство с Русия“, която „никога не ни е забивала нож в гърба“ и ЕС, който „гарантира стабилност и просперитет“, но под сянката на САЩ. А Вашингтон след осъществените бомбардировки през 90-те години на миналия век на сръбска територия сега заради НАТО /и отстраняването на Москва от сръбската сцена/  ухажва управляващите в Белград по начин, който Западът не беше прилагал от времето на Тито. Той и гъвкавият сръбски президент Александър Вучич се изживява като Тито, но няма спор,че такава политика често е носила дивиденти на съседите. Препъни-камък остава Косово, което 5 държави от самия ЕС не са признали, но е поставено условие от Брюксел „да се нормализират отношенията“ и да се доведат преговорите Белград/Прищина до „взаимен компромис“, за да се гарантира членството на Сърбия до 2025г. Ама как да стане като цял народ едва стиска зъби, за да не грабне отново оръжие? Каквото и друго да се говори. На този етап Сърбия твърди, че ще остане „военно неутрална“ т.е. не предвижда членство в НАТО, купува на символични цени самолети и модерна бойна техника от Москва и го играе нещо като Финландия –  член на ЕС, но не и на НАТО. Докато Черна гора изпратила 2 свои военни офицери в КФОР в Косово и сръбският министър на отбраната Александър Вулин веднага  реагирал, че „това не е нещо, което може да бъде добре прието от Сърбия“. Просто защото се счита, че е сигнал за „подкрепа за независимостта на Косово“. В същото време Джим Матис, военен министър на САЩ, при посещение в Черна гора заявил, че „ние се гордеем с възможността да ви назовем наши съюзници, с които рамо до рамо да се противопоставим на общите заплахи. Такава заплаха е Русия.“. До вчера „Лукойл“ даваше хляб на хиляди черногорци, днес Подгорица се кълне във вярност на новите съюзници. Определена е от Юнкер като напреднала  по пътя към ЕС. И тя с дата около 2025 г за членство.

По- различно стоят нещата с Б и Х. При посещението си в Сараево Юнкер казал, че „босненци трябва да се обединят, ако искат да се присъединят към ЕС“. Но как да се обединят в Б и Х, когато Р Сръбска и с двете очи гледа към Белград и получава подкрепа от Москва? „Не мога да ви обещая дата, кога страната ви ще стане кандидат – член, но същността е по-важна от датата“. Това за европейските ценности ние си го знаем. Ред е на Сараево да ги приемат от сърце. Което не е сигурно поради дълбоките етно – религиозни противоречия, социална пропаст и трудно функциониране на институциите в Дейтънската държавица.

Едва ли има нужда да се изреждат нерешени с десетилетия проблеми на Балканите. Преговорите с Гърция за името на Македония, отказът на опозицията в Скопие да участва в заседания на Собранието /парламента/, което напряга политическата обстановка там, натиска на албанските партии да се постигне окончателно решение на ситуацията около дебата за Закона за езиците т.е. за утвърждаване на албанския език като „държавнотворен“ наравно с „македонския“, търканията между Хърватия и Словения за Пиранския залив, сложните отношения Белград/Загреб, останали от войните, мечтанията на някои в Тирана по линия на „Велика Албания“ т.е.обединение на всички албанци на Балканите в една държава /Ердоган вече заяви, че преди да станат членове на ЕС, албанците трябва да се обединят/ и т.н. са все  ситуации, които са конфликтни сами по себе си. Затова можем да разберем Юнкер, който не иска да дава уроци, но твърди, че „Балканите имат нужда от твърда европейска перспектива“, защото „изтичането на интелектуална сила не е в интерес нито на тези страни, нито на ЕС“. Ето още един проблем – младите се изселват от Балканите, защото не виждат перспектива у дома. Ще ги спре ли оптимизмът на Юнкер? Или инфраструктурните проекти, които ей-така, току-що нашият премиер лансира на зачестилите срещи Балкани/ЕС? Дано, ама надали, както от години се казва у нас. Кой ще върне вярата на балканците, включително на българите? Та и в Европа нарастват статии със заглавия като „И Западните Балкани в ЕС – сериозно ли?“, „Защо е вредно да обещават на Западните Балкани“ или „По-добре без България в еврозоната“/Зютдойче цайтунг/ и т.н. Тъжно е, че във фейса вече се появи „мижи кьоро да те лажем“ във връзка с посещенията на Юнкер из страните в Западните Балкани. Не е въпрос на дати, прав е отново Юнкер. А на какво? Тук е объркването.