АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Българският опит със съюзническата солидарност

Искра Баева - 02 април 2018

Символичните решения за солидарност с други държави се вземат лесно, но трудно може да се прецени  цената им впоследствие

Осъществяването на актове на солидарност в дипломатическата практика не е нещо ново и непознато в българската история. И в повечето случаи дипломацията няма нищо общо, а става дума за външнополитически императив. Императив, наложен от външнополитическата позиция на общността, към която принадлежим.

А за опасностите, които подобни действия създават за българската държава, говорят случаи от историята ни, които искам да припомня.

Първият е добре известен, макар и позабравен днес, тъй като неговите белези отдавна са заличени. Става дума за това как се стига до решението на българския парламент от 13 декември 1941 г.,

когато нашата страна обвявява война на Съединените щати и Великобритания

Прави го в знак на солидарност с тогавашните ни съюзници от Тристранния пакт. Всичко тръгва от внезапното японско нападение над американската военноморска база в Пърл Харбър на 7 декември, на 8 декември САЩ обявяват война на Япония, а на 11 декември Третият райх и Италия като създатели на Тристранния пакт също влизат във война със САЩ. И тук идва редът на малките сатeлити – два дни по-късно България, Румъния и Унгария на свой ред обявяват война на САЩ, а ние и на Великобритания. Без да имаме каквито и да било национални мотиви – правим го като жест на солидарност. Тогава изглеждащ добре калкулиран, защото през декември 1941 г., този акт изглежда само символичен – САЩ са далеч, а Великобритания напълно изолирана. И всички вярват, че няма да ни се наложи да воюваме, тъй като съюзниците ни ще се справят и сами, а нашата роля ще си остане само в дипломатическата подкрепа. Но в края на 1943 и началото на 1944 г. над големи български градове и най-вече над София започват да падат съвсем несимволични англо-американски бомби, които костват живота на 4208 българи, 4744 са сериозно ранени, а само в София са разрушени 12 657 сгради.

Вторият случай, който искам да припомня, е от първите години след 9 септември 1944 г. и отново е свързан с отношенията ни със САЩ. След като правителството на ОФ подписва Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г., дипломатическите отношения със САЩ са възстановени през октомври с.г. Но възстановяването им съвпада с началото на Студената война. В резултат САЩ се противопоставят на българската молба от 23 септември 1948 г. за приемане в ООН и остро критикуват България (но неслучайно и Унгария и Румъния) за неспасването на политическите права на гражданите и военните ограничения. Страните от съветската сфера на влияние също се подготвят за противопоставянето, като през септември 1947 г. в Шкларска поремба създават Коминформбюро и обявяват, че „антиимпериалистическият и демократичен” източен лагер трябва да поведе борба с „империалистическия и антидемократичен” западен, чиято водеща сила са САЩ.

И България отново е сред най-активните бойци на новия фронт. В режисирания процес срещу Трайчо Костов обвинения в шпионаж са отправени и срещу трима американски дипломати, между които е и най-високопоставеният – пълномощният министър Доналд Рийд Хийт. След поредица от взаимни обвинения на 19 януари 1950 г. със специална нота българското правителство обявява Доналд Хийт за „персона нон грата” и поисква неговото отзоваване. И този краен акт не е само българско решение, а е съгласуван със „съветските другари”. Следва американска ултимативна нота от 20 януари, на която българското правителство не отговаря. Резултатът е: на 20 февруари 1950 г.  американската легация в София уведомява Министерството на външните работи, че правителството на САЩ е дало „нареждане на извънредния и пълномощен министър на САЩ в София Доналд Рийд Хийт и мисията да напуснат България”, като искат „същото да направи и българската мисия във Вашингтон”.  Така започва

почти десетилетното прекъсване на българо-американските отношения

 от което не следва нищо добро за нашата държава. И след възстановяване на отношенията през 1959 г. България ще си остане пример за назидание на всички, които са твърде близки със Съветския съюз – следват търговските ограничения „Джексън–Ваник”, обвиненията в подкрепа на международния тероризъм (както наричат националноосвободителните движения), „българската следа” в покушението срещу папа Йоан Павел II и т.н.

През 1967 г., когато Студената война е навлязла в зрялата си фаза (след построяването на Берлинската стена и Карибската криза), се стига до нападението на Египет, Сирия и Йордания срещу Израел на 5 юни. Военните действия обаче завършват с неочаквано бързото поражение на арабските сили на 10 юни, благодарение на което тази война ще остане в историята като Шестдневна. Резултатът –

в знак на солидарност с арабските държави България заедно с другите страни от Източния блок къса дипломатическите си отношения с Израел

Но не и Румъния, която през следващите десетилетия ще играе ролята на посредник, а България се оказва откъсната от българската общност в Израел. И когато днес се питаме защо толкова малко е познато по света спасяването на българските евреи през Втората световна война, един от отговорите е и този, че от 1967 до 1990 г. нямаме дипломатически отношения.

Мога да припомня и 2003 г.,

когато нашата страна се солидаризира с войната на САЩ срещу Ирак
без резолюция на Съвета за сигурност на ООН

Тогава бяхме помамени и от щедро лансираните възможности след победата над Ирак българският бизнес да участва във възстановяването на страната, а и да си получим милиардните дългове. Но резултатът беше отказ от дълговете, двама обезглавени шофьори, поредица от убити при терористични актове нашите военни и никакви бизнес проекти в разтърсваната и до днес от ислямски тероризъм държава.

Тази разходка в историята би трябвало да ни послужи като предупреждение. Че символичните решения в знак на солидарност с други държави се вземат лесно, но трудно може да се прецени каква ще бъде цената им впоследствие. Затова трябва да се вземат внимателно и то главно от гледната точка на националния интерес.

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…

Вашият коментар