АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Има ли днес нужда от организация като НАТО?

Никола Карадимов - 14 юли 2018

Нашите запалени „евроатлантици“ вероятно веднага ще скочат възмутено, че „това е еретичен въпрос“, „той не може да се поставя от  страна като България“ и „изобщо не е на дневен ред“. Макар много здравомислещи хора у нас, в т.ч. и редица политици, да си го задават все по-често, без да му придават голяма публичност и гласност. Те имат все по-голямо основание за това. Още повече, че самият американски президент Доналд Тръмп вече го постави, макар и в друг контекст.

Ето и аргументите.

Само преди дни в Брюксел завърши дългоочакваната среща на високо равнище на държавите-членки на НАТО. Големият интерес, и по-точно „интригата“ около тази среща, бяха провокирани от американския президент Доналд Тръмп, който дни преди това изпрати остри писма до своите колеги от другите страни-членки с упрека, че „повечето от тях не изпълняват приетите преди четири години в Уелс ангажименти да увеличат военните  разходи на своите страни до нивото от 2% от БВП“.

Според генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг само 7, а според Тръмп само 5 от общо 29 страни-членки към днешна дата са изпълнили тези ангажименти. Почти на опашката, със скромните 1.2% от БВП, е Германия – най-мощната икономика в Европа. Вероятно това е бил поводът американският президент да заяви, че „Германия е станала зависима от руския природен газ“ и че тя всъщност „храни звяра, от който я пази Алиансът“. Затова на последната среща в Брюксел Тръмп настоя „страните-членки да увеличат военните си разходи до 2% от БРП много по-рано от предвидения срок до 2024 година“ (всъщност незабавно) и „да се ангажират с удвояване на военните си разходи до 4% от БВП“.

Германия още по време на срещата отговори сдържано, че може до 2024 година да увеличи военните си разходи само до 1.5%. Италианският премиер пък заяви, че Италия не е поемала никакъв ангажимент за увеличаване на своите военни разходи над сегашното ниво, което е едва 1% от БВП. Тези

видимо силно различаващи се позиции
в рамките на Алианса

 имат своите обективни основания. САЩ в момента отделят над 3.5% от БВП за военни разходи и така покриват около две трети от всички военни разходи на Алианса. Повече от видимо е непропорционалното разпределение  между страните-членки, както и изключително високият дял, който поемат САЩ. Затова те по принцип имат право да настояват за по-справедливо разпределение на финансовата тежест.

Тези над 3.5% обаче почти изцяло минават през военно-промишления комплекс на САЩ, което на практика облагодетелства американската икономика. Ако се погледнат нещата в глобален план, веднага се вижда, че най-голяма полза от Алианса имат именно САЩ. Като инициатори и създатели на НАТО, те и до днес имат водеща роля в Алианса и при почти всички военни интервенции през настоящото столетие го използват в различни страни по света като  международна коалиция за подкрепа и солидарност.

Такъв е случаят с войната в Афганистан, започнала в края на 2001 година, когато САЩ оглавиха международна коалиция за борба срещу талибаните на Осама бен Ладен. В нея първоначално участваха основно страни-членки на НАТО, като по-късно това военно присъствие прерасна изцяло в мисия на НАТО, в която беше включена и България.

Такъв е случаят и с Либия, където САЩ под предлог за „предотвратяване на хуманитарна катастрофа“, успяха да получат подкрепата на СС на ООН (в т.ч. и на Русия), за да ангажират НАТО в свалянето на режима на Кадафи.

Малко по различно беше с американското военно нахлуване в Ирак през 2003 година. Тогава САЩ не можаха да извоюват подкрепата на ООН, но за сметка на това създадоха т.н. „Коалиция на желаещите“, в която влязоха основно страни-членки на НАТО. Включи се и България. Страната ни даде 13 човешки жертви, като с това извоюва приемането си в Алианса още през пролетта на следващата година. От тази „коалиция“ обаче отсъстваха три ключови страни-членки на НАТО – Германия, Франция и Норвегия. За сметка на това на последната среща в Брюксел всички страни-членки се ангажираха с участие в операцията по преструктурирането и обучението на иракската армия.

По-особен е случаят със Сирия, където през есента на 2014 година създадената и оглавявана от САЩ коалиция от няколко арабски държави нанесе въздушни удари върху столицата на „Ислямска държава“ Рака. По-късно обаче тази коалиция, към която се присъединиха Великобритания и Франция, атакува и правителствените войски на Башар Асад, под предлог че „сирийските власти са употребили химически оръжие срещу бунтовниците и мирното население“. Днес, макар да обявиха края на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак, САЩ продължават военното си присъствие и в двете държави.

Съвсем разбираемо е, че при такива активни военни операции в цял набор от страни по света САЩ трябва да притежават необходимата военна мощ, а още по-добре е, ако тази мощ е подсилена и от военните потенциали на съюзниците в Алианса.

Напълно логична последица от такава активна военна намеса
са и последвалите терористични атаки

срещу американската държава, чийто връх беше атаката на двете кули на Търговския център в Ню Йорк през септември 2001 година.

Нещо повече! Две държави – Иран и Северна Корея, започнаха усилена подготовка за създаване на свое ядрено оръжие, което да използват в случай на нападение от страна на САЩ. Очевидно е, че при така създалата се ситуация в света, САЩ се нуждаят повече от всякога от една силна международна военна организация, каквато е НАТО. Така че големите разходи, които правят за поддържане на военния потенциал на тази организация, са напълно оправдани.

Но съвсем различен е случаят с Германия. Разделена в продължение на десетилетия след краха й във Втората световна война на две отделни държави (ГФР и ГДР), тя в същото време беше окупирана от войските на страните-победителки. В тяхно присъствие на двете части на Германия бяха наложени сериозни ограничения във въоръжаването, което естествено не би могло да ги защити в случай на външна интервенция. Затова съвсем разбираемо те потърсиха военна закрила в двете най-големи военни организации по време на Студената война, Западна Германия – в НАТО, а Източна Германия – във Варшавския договор.

След разпадането на Съветския съюз и обединението на Германия тя остана в НАТО, защото другата алтернатива – Варшавският договор, беше закрита. Но Германия, причинила толкова щети на Европа през Втората световна война и дала най-много – след Съветския съюз – човешки жертви в нея, беше изтрила завинаги всяка идея за интервенция в други държави. Много скоро след войната тя беше открила за себе си, че търговията, инвестициите и технологиите могат да ѝ донесат много повече ползи и влияние, отколкото една насилствена окупация на други държави. Затова никога повече Германия не предприе военни действия, а и беше изключително сдържана при подкрепата си на военните действия на своите съюзници в НАТО, в т.ч. и на САЩ. Припомняме нейният категоричен отказ да участва в американската инвазия в Ирак през 2003 година.

В същото време Германия започна да развива интензивни търговско-икономически отношения с наследника на Съветския съюз – Русия, и дори двете страни изградиха съвместно газопровод по дъното на Балтийско море, който днес задоволява значителна част от нуждите на Германия от това ценно гориво и суровина. Нещо повече! Двете страни са на прага да реализират втори газопровод от същия тип, който би задоволил изцяло нуждите на Германия от природен газ и който всъщност предизвика възмущението на американския президент на последната среща в Брюксел.

Дори този конкретен случай много ясно илюстрира големите различия в интересите на двете страни, а оттук и големите различия в нуждата им от НАТО. А този конкретен случай е и повече от убедително доказателство, че

Германия не счита Русия за реална заплаха

Независимо, че осъди руското анексиране на Крим и подкрепи декларациите, в които Русия беше обявена за „агресор“ и „заплаха за световната сигурност“. Това обяснява и нежеланието на Германия да се ангажира с по-големи разходи в рамките на НАТО. Тя не иска да  увеличи разходите си дори до 2% от БВП, а още по-малко до 4%.

Подобен на Германия е и случаят с Италия, която също беше сред победените във Втората световна война и макар че не даде толкова жертви, също завинаги се отказа да завоюва чужди територии. И тя като Германия избра за свое главно „оръжие“ за проникване и влияние търговията, инвестициите и технологиите. И тя като Германия след края на Студената война установи активни търговско-икономически отношения с Русия, които включват и доставка на руски газ за нуждите на италианската държава. Така че

и Италия не счита Русия за реална заплаха

Всъщност най-голямата заплаха за Италия в момента е огромният имигрантски натиск по море от Африка. Членството й в НАТО обаче с нищо не допринася за справянето с този проблем, макар че корабите на Алианса в Средиземно море можеха да се ангажират поне с връщането на имигрантите на африканския бряг, откъдето са тръгнали.

Всичко това убедително обяснява защо и Италия отказва да увеличава своите военни разходи до 2% от БВП, като на последната среща в Брюксел заяви, че ще се придържа към постигнатия до момента 1%.

Подобен на италианския е и случаят с Испания, с тази разлика, че тя доскоро не беше заплашена в такава степен от имигрантската вълна от Африка. За сметка на това стана обект на серия терористични атаки. Но както е известно,

освен  вербална солидарност членството в НАТО
не носи нищо друго при решаването на проблема с тероризма

Още повече, че борбата с терористите не може да се води със свръхзвукови самолети и ракети, още по-малко с ядрени оръжия, които са основното оръжие в Алианса. Така че в своите военни разходи Испания също се придържа към скромния 1% от БВП.

С предложението за увеличаване на военните разходи на страните до 4% от БВП Доналд Тръмп изненада дори експертите. Защото е напълно неоправдано, дори безсмислено, страни без собствени армии, каквито са Исландия и Люксембург, например, да правят военни разходи в такива размери.

Може да се каже, че това предложение на американския президент е базирано не толкова на експертна оценка, колкото на чисто търговски подход – искаш „4“, за да ти дадат „2“, а ще си доволен в крайно сметка да получиш и „3“. Все пак не бива да се забравя дългогодишният опит на Доналд Тръмп в големия бизнес. От друга страна, повишаване на разходите до 4% на всички страни-членки също ще работи в полза на американската икономика, защото за малките, сред които е и България, тези разходи ще бъдат основно под формата на внос на въоръжение, произведено главно в САЩ.

Но може би Тръмп е подходил чисто политически, отчитайки формалното равнопоставяне в рамките на Алианса, което означава „една страна-един глас“. Но също и „даваш поравно – получаваш поравно“. По този начин, със своите равни вноски страните-членки ще облекчат значително финансовия принос на САЩ. Въпросът е, че реално страните-членки в НАТО не са равнопоставени. Очевидно е, че САЩ  доминират над всички и са безспорен лидер в Алианса. Все още те са едноличен военен, икономически и политически лидер в света. И

имено за поддържане на световното си лидерство
САЩ се нуждаят изключително много от НАТО

Тази организация през последните години, особено след съвземането на Русия и неудържимия възход на Китай, се превърна в надежден щит срещу опитите на тези две страни да оспорят едноличното лидерство на САЩ в света, не само във военната сфера, но и в икономиката и търговията. Това става главно чрез механизма на колективните икономически санкции, които автоматично се прилагат от всички страни-членки, независимо че много от  тях не са пряко заинтересовани, а в редица случаи и търпят сериозни икономически загуби.

Погледнато в този глобален план, САЩ с право считат Русия и Китай за заплаха за своето световно лидерство. Но тази заплаха, макар и реална, е преди всичко политическа и донякъде психологическа, но в никакъв случай не е военна, а още по-малко агресивна.

Русия, която наследи Съветският съюз, днес нито по икономически, нито по военен потенциал може да се равнява със САЩ. Наистина, със своите 17 млн.кв.км. площ тя е най-голямата по територия страна в света. И това е огромен ресурс, за който са се водили множество войни, вкл. и Втората световна война. Освен това тази огромна територия е богата на много полезни изкопаеми, вкл. петрол, природен газ, злато и диаманти. Но тази територия, със своя непропорционално голям размер е и сериозен проблем, защото голяма част от нея са почти напълно безлюдни не само поради климатичните особености, но и поради недостиг на население.

Всъщност, със своето население от 146 млн. души Русия се нарежда едва на 9-то място в света. Същото „скромно“ 9-то място в света Русия заема и по своя БВП. Въпреки това Русия в момента е определена от САЩ като техен пряк конкурент за световно лидерство, а от НАТО – като „агресор“ и „пряка заплаха“ за новите демокрации в Европа.

Русия действително разполага с голям военен потенциал и притежава втория по големина ядрен арсенал в света. От тази позиция тя си позволи да се намеси на страната на сирийското правителство в борбата му с бунтовническите сили и с бойците на „Ислямска държава“, като промени изцяло хода на военните действия в полза на официалните власти в Сирия. Пак от тази позиция, през март 2014 г. Русия не се поколеба да подкрепи руското население в Източна Украйна в неговата борба за по-голяма автономия, а след проведения мирен референдум в Крим да присъедини самообявилата се република към своята съюзна територия. Но

Русия многократно е заявявала,
че „няма намерение да напада никого“

Още по-малко своите съседи от Прибалтика и Кавказ. Все пак не трябва да се забравя, че Русия е един от най-големите производители и износители в света на петрол, природен гази и оръжие и именно в тези сфери тя се сблъсква пряко с конкуренцията на САЩ.

Днес Русия снабдява с природен газ голяма част от европейските страни, в т.ч. и България. САЩ не крият намеренията си да изместят руските доставчици от този голям пазар. Но независимо от този пряк сблъсък на двете страни в тази търговска война, Русия подкрепя САЩ в усилията им да спрат ядрената програма в Иран и да ограничат намеренията на Северна Корея да се сдобие с ядрено оръжие.

Русия е готова и на по-тясно сътрудничество със САЩ в борбата им с международния тероризъм. И като  се отчете неоспоримият факт, че икономическият потенциал на Русия е пет пъти по-малък от този на САЩ, а руският военен бюджет е десет пъти по-малък от американския, става пределно ясно, че обективно Русия, дори и да иска, не може да измести САЩ от лидерската им позиция в света.

Но както се разбира от многократните изявления на  руския президент Путин и руския външен министър Лавров,

Русия не се стреми към еднолична лидерска позиция,
а към многополюсен свят

Тя настоява да бъде призната като световна сила и да бъде третирана като равна с другите световни сили. Още повече, че е една от петте членки на Съвета за сигурност на ООН, където се вземат най-важните за света решения, а със своята огромна обитаема територия може да подслони големи човешки маси, в случай  на спешна световна миграция, наложена от катастрофална промяна на климата. Така, че Русия с право иска да бъде една от водещите сили в света или с други думи, тя настоява за един многополюсен свят.

За разлика от Русия, която е световен лидер само по големината на своята територия, Китай днес е безспорен лидер в света не само по броя на своето население, но съгласно последните статистически данни, вече и по общия брутен вътрешен продукт.

Все още експертите спорят за размера на китайския военен потенциал, но са единодушни, че той вече е надминал руския, който доскоро се считаше за втори в света след американския. Така че САЩ напълно основателно трябва да считат, че единствената страна, която може в скоро време да отнеме тяхната лидерска позиция в света, е Китай. Още повече, че научил уроците си от своята хилядолетна история, Китай днес търси своя собствен път и място в света.

Като една от най-древните държави Китай е бил обект на многобройни нападения отвън, някои от които са слагали и край на китайската империя. Но тя като птицата феникс винаги е успявала да се роди отново и да продължи своето съществуване. И днес, макар да не е империя и да е само четвърта в света по територия, Китай има най-многобройното население на земята (1.4 милиарда). И именно това е едно от най-неоспоримите доказателства за уникалната жизненост и устойчивост на китайската раса.

Към това трябва да се прибави и китайският път за развитие, който се базира в голяма степен на подхода, избран от Германия, Италия и Япония след  края на Втората световна война, а именно

отказ от териториални  завоевания чрез войни
и „завоюване“ на света чрез стоки, инвестиции и технологии

За разлика от Съветския съюз, който сам се отказа от социалистическия си път на развитие и с това премина завинаги в историята, Китай запази социалистическата си система, като успя да съчетае пазарната икономика с еднопартийното управление на Китайската комунистическа партия.

В началото, по примера на британската колония Хонг Конг, социалистически Китай започна да съчетава китайската евтина работна ръка с инвестициите и технологиите от развитите държави. Роден от желанието за бързи и лесни печалби, този подход, базиран на схемата „win-win“, скоро завладя Китай, който без колебание отвори своята територия за чуждестранните инвестиции и технологии и започна своя бърз възход по пътя на индустриализацията.

Но звездният миг за Китай настъпи след световния финансов срив през 2008 г. Тогава много инвеститори изтеглиха своите активи от засегнатите най-силно борси в Ню Йорк, Лондон, Франкфурт и Токио и ги прехвърлиха на китайска територия. По тази начин един огромен обем капитали, в т.ч. американски, доскоро ангажирани основно в борсови операции и спекулации, се пренасочи за развитието на реалната икономика в Китай. И докато след това  повечето развити страни отчитаха отрицателен икономически ръст, Китай години наред поддържаше годишен икономически ръст над 10%.

Така само в рамките на едно поколение през последните две десетилетия, Китай се утвърди като развита индустриална държава, с най-голям брутен вътрешен продукт в света. И неслучайно светът започна да говори за „китайското икономическо чудо“.

В основата но това „чудо“ не са само ниските заплати и ниските производствени разходи, а уникалният подход за развитие, който Китай избира и успешно прилага и до днес. За да се  справи с бедността, Китай разви високотехнологични производства, а за да ликвидира глада – модерно селско стопанство.

Задължителната предпоставка за развитие на модерна индустрия и селско стопанство е изграждането на адекватна пътна и водна инфраструктура. Наред с това, с невероятно по темпове  хидростроителство Китай успя да включи всички свои пълноводни реки в една национална мрежа от язовири, плавателни и напоителни канали. И така, за рекордно кратък срок се справи не само с глада, но и с бедността.

Днес Китай действително е една развита индустриална и селскостопанска държава, която за първи път в своята история вече има средна класа. Така със своето население от над 1.4 млрд. души, което има сравнително добра покупателна способност, Китай в момента е най-големият пазар в света, не само за капитали  и технологии, но и за стоки за широко потребление.

Така настъпи времето, когато Китай от вносител на инвестиции и технологии започна да се превръща в техен износител. След като отново заля света, но този път, с високотехнологични и качествени стоки и натрупа огромни парични резерви, Китай започна реализацията на невиждан по мащабите си глобален проект за изграждане на транспортна и водна инфраструктура по цялото земно кълбо.

През 2013 година Китай лансира проекта „One belt and one road initiative“. Той предвижда изграждането на шест наземни инфраструктурни коридора: Китай-Казахстан-Русия,  Китай-Монголия-Русия,  Китай-Пакистан,  Китай-Иран-Турция-Русия,  Китай-Моанмар-Индия и Китай-Индокитай, както и един морски коридор (Шанхай-Венеция) по трасето на т.н. „Път на коприната“. Този мега проект засяга 68 държави, в т.ч. и България, и близо 65% от населението на земята.

С изграждането на тези инфраструктурни коридори Китай в голяма степен решава и един от най-сериозните си проблеми, а именно липсата на природни запаси от петрол и природен газ на своята територия, която прави страната изцяло зависима от вноса на тези горива. Разбира се, един от най-големите производители на петрол и природен газ – Русия, е пряк съсед на Китай и тя вече доставя по съответните тръбопроводи значителна част от необходимите му горива, но тя не може да задоволи изцяло огромните нужди на най-бързо развиващата се икономика в света. Затова по трасето на „Пътя на коприната“ Китай планира да доставя нужните му количества от петрол и природен газ, като достигне до запасите на Иран и на страните от Близкия изток и Централна Азия.

Освен това предлаганите трансконтинентални транспортни коридори в Африка и двете части на Америка преминават през страни, богати на тези горива и силното инвестиционно присъствие на Китай в тези страни ще направи по-лесен неговия достъп до тях.

Но практическата реализация на предлаганите от Китай мега проекти вече среща нескритата съпротива на развитите страни и на първо място на САЩ, макар че тези проекти са отворени и в тях могат да участват и западните страни. Причините за това са повече от очевидни. Освен огромното световно влияние, което ще завоюва Китай и което сериозно ще застраши сегашната лидерска позиция на САЩ, страните, през които ще преминат предлаганите инфраструктурни коридори, бързо ще се индустриализират и вместо да изнасят, както досега, своите полезни изкопаеми и суровини почти на безценица, ще могат да ги обработват на място и да изнасят стоки с по-голяма добавена стойност и на много по-добра цена. Това означава да се появят нови играчи на световния пазар, но това означава и по-слаба зависимост на досегашните развиващи се страни от развитите страни.

От всичко изложено до тук, ясно се вижда, САЩ трябва действително много сериозно да се безпокоят, защото в момента

Китай е единствената страна, която може сериозно да оспори
и застраши  американската лидерска позиция в света

 Още повече, че Китай е една от петте страни-членки на СС на ООН. И именно поради това, НАТО се явява своеобразен спасителен пояс за застрашената  лидерска позиция на САЩ. Безспорното лидерство на САЩ в тази организация е важна предпоставка за запазване на оспорваната лидерска позиция в глобален мащаб.

Но както заявява многократно настоящият китайски президент Си Дзинпин, Китай не желае да бъде едноличен лидер, а иска да бъде „един от многото лидери“, или с други думи и Китай, както и Русия, настоява за един многополюсен свят. Удивителното в случая е, че Китай, макар че е социалистическа страна, не търси идеологическо противопоставяне с капиталистическите страни, в т.ч и с най-голямата от тях – САЩ. Но трябва да се признае, че

в НАТО има сравнително малки държави,
които в не по-малка степен от САЩ се нуждаят от Алианса

Защото не са в състояние сами да се защитят от външна интервенция. На първо място това са Исландия и Люксембург, които с малобройното си население (съответно 320 хиляди и 576 хиляди) нямат дори собствена армия и единственият начин да осигурят своята сигурност е да членуват в организация от типа на НАТО. Не случайно тези две малки държави са сред страните-основателки на НАТО.

Напълно разбираемо и оправдано е членуването в НАТО на всички страни, които са били жертва на хитлеристката окупация през Втората световна война, каквито са трите страни от Бенелюкс – Белгия, Холандия и Люксембург, както и двете Скандинавски държави – Дания и Норвегия. Изпитали на собствения си гръб пълната беззащитност на една сравнително малка държава пред мощната военна машина на Третия райх, тези страни с право след войната  са потърсили повече сигурност в рамките на НАТО.

Към тази група трябва да се причисли и Гърция, както и трите страни от бивша Югославия – Словения, Хърватска и Черна гора, които по време на Втората световна война също са били под хитлеристка окупация, а също и Албания, която е била под италианска окупация.

Към друга група могат да се отнесат трите Балтийски републики – Естония, Латвия и Литва. Те бяха насилствено присъединени към Съветския съюз и днес, като преки съседи на Русия, се чувстват по-сигурни в рамките на НАТО. Към тази група може да се причисли и Полша, която веднага след нашествието на Хитлер от запад, стана жертва и на нашествието на Сталин от изток и също има сериозното основание да членува в НАТО.  Към същата група може да се причисли Унгария, която става жертва на съветската инвазия през 1956 година, както и Чехословакия, която през 1968 година е окупирана за кратко от войските на Варшавския договор, а по-късно, след края на Студената война, се  раздели на Чехия и Словакия. Днес тези три страни също имат своето основание да членуват в НАТО.

За разлика от изброените до тук малки държави, които намират решение за своята сигурност в рамките на НАТО, двете Скандинавски държави – Швеция и Финландия, както и Швейцария, намират в неутралитета най-сигурната гаранция за своята сигурност.

И ето че стигнахме до България

Ние също сме сравнително малка държава и сами не сме в състояние да осигурим собствената си сигурност в този силно поляризиран и неспокоен свят. Да, но по време на Втората световна война ние не бяхме окупирани нито от Германия, нито от Съветския съюз, като до есента на 1944 година бяхме на страната на Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония, а след това преминахме на страната на Съветския съюз.

Със своето примерно поведение в рамките на Варшавския договор ние никога не сме създавали и най-малките проблеми на Съветския съюз. Нещо повече! По едно време дори се гласяхме да ставаме Шестнадесета съветска република. Нашата лоялност към „големия съветски брат“ беше толкова неоспорима, че Съветският съюз, след приключването на Втората световна война никога не е държал свои войски на наша територия. По начало ние никога не сме имали проблеми със Съветския съюз. Дори като страна от Тристранния пакт нашите войски, за разлика от румънските, никога на са воювали на Източния фронт.

По времето на социализма, благодарение на необятния и безмитен съветски пазар за нашите селскостопански стоки, успяхме да развием модерно селско стопанство, което беше основен източник на капиталите, необходими за нашата индустриализация. Съветският съюз построи у нас АЕЦ „Козлодуй“, който и до сега осигурява най-евтиното електричество в страната. Пак с помощта на Съветския съюз, до България беше построен газопровод, който и до днес снабдява с природен газ не само България, но и Украйна и Румъния на север и Турция на юг.

С помощта на Съветския съюз беше построени нефтопреработвателният завод край Бургас, който се захранваше основно със съветски петрол  и по време на социализма снабдяваше страната със сравнително евтини горива. България и до днес получава от Русия 100% от природния газ, 100% от ядреното гориво за АЕЦ „Козлодуй“ и не малък процент руски петрол, който можеше да бъде много по-голям, ако не беше провален проектът за петролопровод от Бургас до Александропулис.  В такъв случай, следва логичният въпрос:

Каква заплаха за нас е Русия?

При условие, че тя и до днес ни доставя най-редовно изброените по-горе горива“. А каква заплаха за нас е и Китай, чийто премиер, съвсем наскоро именно в София прикани всички страни от Централна и Източна Европа, в т.ч. и България, да се включат в грандиозния проект „Пътят на коприната“. А именно „заплахата от Русия и Китай“ са едни от най-сериозните аргументи за членството в НАТО на много от страните-членки. Но в каква степен тези „заплахи“ се отнасят и за България? Това е реторичен въпрос, на който всеки сам може да си отговори. Всъщност

България има исторически основания да се бои повече от една от своите преки съседки, под чието владичество страната ни е била цели пет века и чиито лидери днес не пропускат случая да ни напомнят този факт. Това трябва наистина да ни безпокои, като се има предвид случаят с окупацията на Северен Кипър. Но не толкова от външна агресия е заплашена България, колкото от  четири други заплахи и това са: имигрантският поток, икономическата и социална деградация и обезлюдяване на някои наши райони, организираната престъпност и корупцията.

В моя предишен коментар, озаглавен „Може ли Европа да се справи с имиграцията“, бях посочил, че положителният отговор на този въпрос изисква да се атакуват причините, които  пораждат миграционните потоци. А те  преди всичко са въоръжените конфликти по света и драстичната социално-икономическа изостаналост на Африканския континент.

НАТО трудно би се справил с въоръжените конфликти в света, при условие че голяма част от тях са породени от страни-членки на Алианса, а други открито или прикрито ги поддържат. А борбата със социално-икономическата изостаналост на Африка изобщо не влиза в прерогативите на Алианса.

Що се отнася до преодоляването на социалната и икономическа изостаналост и обезлюдяването на някои райони в нашата страна, това също не влиза в прерогативите на Алианса, освен ако не става дума за изграждането на крупна военна инфраструктура, която би дала поминък на значителна част от местното население. Но опитът ни  досега с НАТО-вските бази и съоръжения у нас показва, че това са „сметки без кръчмар“, защото те не са обвързани по никакъв начин с местната икономика и заетост.

Излишно е да казваме, че организираната престъпност и корупцията не могат да се борят с военните средства, с които разполага Алианса. Не случайно НАТО е почти напълно безсилен пред тероризма на територията на страните-членки – една реална заплаха, която стои пред всички, включително и пред България, но тя изисква съвсем друг род организация, способи и средства, които нямат почти нищо общо с НАТО.

Така, че на пръв поглед може да се каже, че България днес  като че ли няма нужда от членуването в организация от типа на НАТО, защото

заплахите и нуждите, пред които България  е изправена,
са съвсем различни от тези, за които има прерогативи Алиансът

Макар че преди малко повече от десет години членството в НАТО беше задължително условие за България, за да бъде приета в Европейския съюз. Освен това, като отчитаме печалното състояние на военния ни потенциал днес, става повече от ясно, че страната ни не може сама да осигури своята отбрана. Засега НАТО е единствената ни реална възможност  да постигнем това, още повече, че в момента няма друга алтернатива, каквато би представлявала например една Европейска система за колективна отбрана. Така, че България няма друг избор, освен да разчита на прословутия „член 5“, който единствен може да възпре евентуална чужда интервенция на наша територия.

Но може със сигурност да се каже, че НАТО има нужда от България и преди всичко от нейното изключително геостратегическо местоположение. България е разположена на кръстопътя между два континента – Европа и Азия, и след Турция, тя се намира в най-голяма близост с размирния Близък изток. България е сухоземната връзка между Черно и Средиземно море. България се намира на прочутия „Път на коприната“ и освен транспортен кръстопът може да бъде и важен кръстопът на всякакъв род енергийни потоци. Това обяснява и специалния интерес на някои страни-членки на Алианса, в т.ч. и на САЩ.

Друг е въпросът, в каква степен ние самите разбираме и оценяваме нашата възлова позиция и което е особено важно, в какво степен можем да оползотворим този потенциал в пълно съзвучие с българския национален интерес. И тъй като ползването на българската територия за нуждите на НАТО вече е факт, защо, например, това ползване да не става срещу съответни компенсации, които могат да се изразяват в намаляване под 2% на нашите военни разходи в рамките на НАТО.

А що се  отнася до въпроса „Дали изобщо е нужна организация като НАТО“, вече беше отбелязано, че за някои страни-членки, и на първо място за САЩ, тази организация е жизнено необходима. Друг е въпросът, че първоначално тя е била създадена да възпира Съветския съюз и неговите съюзници по време на Студената война и днес, когато я няма нито Съветската империя, нито пък нейният военен съюз Варшавският договор, съвсем логично е Алиансът да се адаптира към новите условия. И ако старите заплахи са изчезнали, новите вече чукат на вратата. Но би било много елементарно старият враг – Съветският съюз, да се заменя автоматично с Русия и на нея да се вменяват грехове, каквито тя няма. В същото време

реалните заплахи вече трябва да намерят място
в основния дневен ред на човечеството

Такива са международният тероризъм, разширяващата се бедност по света и свързаните с това огромни миграционни потоци, очакваният в скоро време остър недостиг на питейна вода и основни храни, както и природните катаклизми, до които би довела промяната на климата на земята.

За да се справи с тези предизвикателства, човечеството ще трябва да създаде цял набор  от специализирани организации, които да се заемат пряко с решаването на всеки отделен проблем. И би било добре в тези организации да се включват членове с еднакви или най-малкото със сходни проблеми, за да може усилията им да бъдат еднопосочни.

Вероятно тогава ще бъде трансформиран и Алиансът

Като най-малкото, което може да се направи, е да се въведе диференциацията по географски признак, като се обособи ясно Европейското направление, защото страните в Европа имат много общи проблеми и са изправени пред едни и същи заплахи. Не бива обаче да се допуска диференциация по икономически и финансови възможности, а да се застъпи широко принципът на солидарност, при който по-богатите страни да подпомагат по-бедните за постигане на общи за човечеството цели. Добър пример в това отношение е Европейският съюз, където диференциацията  е само основата за по справедливо разпределение на правата и задълженията на страните-членки.

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…