За да очертая отношението на българските леви дейци към Третия или Комунистически интернационал, ще трябва да се върна към началото на комунистическото движение в България. През Първата световна война България е част от Централните сили, заедно с които губи войната. Тя става и първата държава, която е принудена да излизе от войната на 29 септември 1918 г. със Солунското приирие. Този факт е важен, тъй като българската капитулация е резултат от събитие, което има връзка с учредяването на Комунистическия интернационал няколко месеца по-късно. Става дума за това, че в средата на септември на Южния български фронт при Добро поле избухва Войнишкото въстание, което много прилича на събитията в Русия от началото на 1917 г. Въстанието е спонтанно и показва ужасяващите условия за живот на българите както в страната, така и на фронта в края на войната. Въстанието принуждава правителството да потърси германска помощ за потушаването му, веднага след което капитулира. Лявата българска социалдемокрация БРСДП (т.с.) стои най-близо до вижданията на Ленин за търсене на революционен изход от войната, затова в Учредяването на Коминтерна в началото на март 1919 г. участва и българският представител Кръстьо Раковски (известен в Русия като Християн Раковский) освен Стоян Джоров, роден в Горна Василица на 23 ноември 1878 г., който по това време еемигрант в Русия. Раковски подкрепя учредителните документи на Коминтерна и само два месеца по-късно, на 28 май 1919 г., българската революционна левица провежда своя ХХII конгрес, на който се преименува на Българска комунистическа партия. Членството на българските комунисти в Коминтерна започва с учредяването му и ще продължи 24 години до саморазпускането му през пролетта на 1943 г.
Идейните позиции на българските комунисти са много близки до идеите на Коминтерна и на Владимир Ленин, защото ситуацията в България е толкова тежка, че кара големи социални групи да поискат революционна промяна, каквото е посланието и на Комунистическия интернационал. Разликата е, че Войишкото въстание е потушено жестоко, а след капитулацията на България една от важните задачи на окупационните сили (главно френски), е да предотвратят евентуална революция. И наистина успяват да потиснат революционния потенциал, но резултатите от първите следвоенни избори показват настъпилата голяма промяна: традиционните партии са отхвърлени, а първите две места са заети от земеделците (БЗНС) и комунистите (БКП) – две антисистемни партии.
Силните позиции на левите сили в България дават добри позиции на българските комунисти в Коминтерна. Секретарят на БКП Васил Коларов не само ръководи българската делегация на Втория (1921) и Третия (1922) конгрес на Коминтерна, а на Третия конгрес е избран и за генерален секретар на организацията. Той остава на този пост до 1924 г. Периодът на неговото ръководство е важен за Коминтерна, защото дотогава продължава и т.нар. следвоенна революционна криза. Надеждите на ръководството на Коминтерна са, че кризата дава шанс на комунистите да организират нови революции и да превърнат болшевишката в световна. Изпълнявайки функциите си на ръководител на Коминтерна Васил Коларов участва в конгресите на комунистическите партии в Германия, Италия, Франция, Норвегия, Чехословакия, Монголия и се опитва да ръководи Татарбунарското въстание в Южна Бесарабия, което обаче завършва с неуспех.
Най-голямото предизвикателство не само за Васил Коларов, а и за неговия по-млад съратник Георги Димитров през този период са събитията в България през 1923 г., в развитието на които Коминтернът играе решаваща поля. На 9 юни 1923 г. отстранените от властта буржоазни партии подкрепят военния преврат, който сваля земеделците от власт, а министър-председателят Александър Стамболийски е и жестоко убит. Комунистите остават пасивни наблюдатели на ставащото и дори обявяват неутралитет към преврата, тъй като го оценяват като борба между градската (традиционните политически партии) и селската буржоазия (управляващите земеделци). Основната причина за нежелаението на БКП да се включи в земеделската съпротива срещу преврата се крие в изострените отношения между земеделци и комунисти от предишните години. Независимо от това, на някои места редови комунисти воюват редом със земеделците срещу превратаджиите. Това разминаване между позициите на ръководството и организациите по места предизвиква спорове. Още по-категорично критична е позицията на ръководството на Коминтерна в Москва. На заседанието си от 12 до 23 юни Изпълнителният комитет на Коминтерна оценява позицията на БКП като грешка, тъй като партията не само е пропуснала благоприятна възможност за нова революция, а и е помогнала в утвърждаването на десен репресивен режим в България (наречен тогава доста пресилено фашистки). Изпълнителният комитет изпраща и писмо до ръководството на БКП в София, в което пише: „Разтревожени сме от известието, че Вие спъвате борбата в Плевен против новото правителство… Доколкото можем да съдим оттука, положението изисква съвместни и решителни действия даже със Стамболийски, иначе сегашното правителство ще се укрепи и ще разгроми комунистите”.
Дискусията в ръководството на БКП, която се разразява на заседанието от 5 до 7 август 1923 г. е остра и разделя ръководството на умерени (по-възрастните и опитните) и революционно настоени (по-младите) комунисти. В крайна сметка благодарение и на присъстващия на заседанието емисар на Коминтерна (Александър Абрамович-Четуев) решението за неутралитет е определено като погрешно и е преразгледано. Приет е но курс, според който трябва да започне подготовка за въоръжено въстание в цялата страна, което да избухне през есента. Целта на въстанието е комунистите да поправят своята грешка от юни, като свалят превратаджийското правителството на Александър Цанков, наречен „кръволок”, и да установят работническо-селска власт по болшевишки модел.
Веднага започва подготовката за въоръжено въстание, но при непрекъснато влошаващи се условия за неговото провеждане. Правителството на Цанков постепенно се утвърждава, съпротивителния потенциал на земеделците е унищожен при потушаването на юнския им бунт, полицията разкрива подготовката и взема превантивни мерки с арестуването на десетки комунисти. При тези уславия не е изненада, че въстанието избухва преждевременно (още на 13 вместо на 23 септември), без необходимото оръжие и то не в цялата страна. Въстанието е жестоко потушено, избити са над пет хиляди души, 15 хиляди са арестувани, а две хиляди емигрират. След въстанието е приет репресивният Закон за защита на нацията, който забранява дейността на БКП. Септемврийското въстание в България не предизвиква нова революционна вълна в Европа, каквито са надеждите на Коминтерна, но тласка нелегалната БКП към левосектантство. Поражението тласка комунистите към отчаяни действия. Продължен е курсът към въоръжена борба, който през следващите две години води до кръвопролитни сражения на въоръжени чети със силите на реда. Тази линия достига своя връх в ужасяващия атентат, подготвен и извършен от военната организация на нелегалната БКП на 16 април 1925 г. Целта му е да бъде унищожен политическият елит на държавата заедно с цар Борис III по време на опело в църквата „Света Неделя” на генерал, убит от засада от комунистите. По стечение на обстоятелствата политическият елит не е засегнат, но загиват около 150 обикновени граждани, но пък атентатът създава повод за избиването на стотици леви интелектуалци. Така една грешка – неутралитетът на БКП на 9 юни, е заменена от друга – обявяване на обречено на неуспех въстание. Резултатът е задълбочаване на общественото противопоставяне, наречено от много историци Студена гражданска война. А комунистите са заклеймени като терористи.
Следващият български комунист, който играе важна роля в историята на Коминтерна, е Георги Димитров. Той става функционер на Коминтерна, тъй като след Септемврийското въстание е принуден да емигрира и е осъден на смърт задочно. За да се превърне в световна фигура обаче на Димитров помага случайността. Като ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна Димитров е в Германия точно когато Адолф Хитлер влиза във властта. На 30 януари 1933 г. Хитлер е назначен за канцлер, но в коалиционно правителство, а целта му е да получи пълната власт. За да я постигнат, нацистите извършват една голяма провокация – подпалват Райхстага на 27 февруари и обвиняват за това комунистите – не само германските, а и световните, членуващи в Коминтерна. За да убеди германците в тази теза, полицията веднага арестува и обвинява трима български комунисти – Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Резултатът е Лайпцигския процес, на който голямата изненада е позицията на Георги Димитров: той не се защитава, а напада нацистите както за подпалването, така и за репресивния им режим. Поведението на Георги Димитров мобилизира левите сили по света, ражда световното движение в защита на несправедливо обвинените комунисти, провежда се и паралелен Лондонски контрапроцес и в крайна сметка българските комунисти са оправдани през декември 1933 г.
В началото на 1934 г. Георги Димитров пристига в Съветския съюз вече не като обикновен коминтерновски функционер, а като „Герой от Лайпциг”. В Германия той с очите си е видял как националсоциалистите идват на власт благодарение на разделението в левицата между комунисти и социалдемократи. Затова в Москва прави политически изводи, които противоречат на дотогавашната тактика на Коминтерна „класа срещу класа”. Вместо борба за пълно овладяване на левите сили Димитров предлага комунистите да предложат обединение, но реализирането на тези нови идеи никак не е лесно. На това е посветена дейността му през 1934 и първата половина на 1935 г.
За усилията на Димитров за промяна на линията на Коминтерна говорят тезите от неговото писмо до комисията за подготовка на конгреса, изпратено през юни 1934 г. В него той вижда промяната в три посоки: І. За социалдемокрацията; ІІ. За единния фронт; ІІІ. За ръководството на Коминтерна. Въпросите, които поставя, звучат по следния начин: „1. Правилно ли е безразборно да квалифицираме социалдемокрацията като социалфашизъм?… 2. Правилно ли е да смятаме социалдемокрацията навсякъде и при всякакви условия за главна социална опора на буржоазията?.. 4. Правилно ли е безразборното третиране на всички ръководни кадри на социалдемократческите партии и на реформистките професионални съюзи като съзнателни предатели на работническата класа…”. А тезите му се свеждат до това, че е: „2. необходимо да отхвърлим формулировката, че единният фронт може да се изгражда само отдолу…”; „Необходимо е променим методите на работа и на ръководство на Коминтерна, като вземем под внимание, че от Москва е невъзможно да се ръководят оперативно по всички въпроси всичките 65 секции на Коминтерна, намиращи се в най-разнообразни условия…”
Благодарение на облика на Георги Димитров като „Герой от Лайпциг” неговите нови тези имат много по-голяма тежест. Това му дава възможност да ги предложи на делегатите на на Седмия конгрес на Коминтерна (25 юли – 25 август 1935 г.). Георги Димитров чете своя доклад на 2 август 1935 г., в който формулира идеята си комунистите да станат инициатори на създаването на широки коалиции не само с левите партии, но и с всички политически и обществени движения, които са против фашизма и нацизма в световен мащаб. Тази нова линия на Коминтерна, макар да не е провеждана последователно през следващите години, в крайна сметка довежда до най-големите успехи на комунизма в следвоенния свят – създаването на световната социалистическа система.
Не мога да не спомена и още една идея на Георги Димитров, оказала силно влияние върху комунистическото движение – тезата му за народната демокрация като път към социализма, различен от съветския и различна от „диктатурата на пролетариата”. Димитров я формулира върху политическия опит от Испанската гражданска война, но е приложена както в следвоенна България, така и в цялата съветска сфера на влияние в Източна Европа. Вярно е, че опитат да се приложи на практика народната демокрация не продължава дълго, но отказът от нея е резултат не от преразглеждането на идеята, а от глоалните промени, предизвикани от началото на Студената война.
Георги Димитров е последният генерален секретар на Коминтерна в период, когато световната комунистическа организация преживява дълбоки промени и приключва своята дейност в името на сътрудничеството между страните от Антихинлеристката коалиция. И двамата български ръководители на Коминтерна – Васил Коларов и Георги Димитров, до края на живота си остават верни на идеалите, в името на които са се борили, като се опитват да ги реализират по възможно най-добър начин за своя народ и за левите сили по света.
Б. а.: Докладът е прочетен на 26 март 2019 г. по време на конференцията „Время Коминтерна” в Москва, посветена на 100-годишнината от създаването на Комунистическия интернационал.
