Във всяка война най-трудно постижим е мирът. Особено справедливият.
За победителя всичко, което успее да вземе като победна придобивка от военните действия, е справедливо постигнат резултат. За победения, колкото успее да спаси от своето, е също справедлив резултат.
Мирът обаче се постига едва в края на военните действия, които приключват след видимия за воюващите страни резултат. Т. е. когато победителят разбере, че повече няма смисъл да воюва, а победеният най-сетне събере смелост да признае поражението.
Казвам това почти на езика на политиката и дипломацията на войната.
Във войната правилата са ясни, но винаги трябва да се изговорват така, че всяка от държавите да придобие илюзията, че освен в бойните действия резултатът може да бъде добър за тях и в дипломатическите преговори за установяване на реалните резултати. Макар че твърде рядко това е възможно. Почти винаги губещият губи повече и по-унизително и на масата на преговорите.
Затова и демагогията, особено тази, която се представя за миролюбива, проличава лесно. Пък и тя не се прикрива. Защото и без нея резултатите са очаквани. И никой не се заблуждава, че няма да бъдат именно такива.
Една война няма как да приключи, ако победителят не е победил, а победеният не е победен!
Такава е историята на войните.
Когато губещият предлага мирни преговори, това винаги трябва да означава, че той признава поражението си. И че ще си плати за него! Преговорите могат да бъдат приети, но могат и да бъдат отказани. Зависи какво е поведението на губещия и какво настоява да получи като компенсация за поведението си. Но и когато победителят вече е убеден, че ще вземе онова, което му се полага.
При това положение къде е решението на Специалната военна операция на Русия в Украйна: в дипломатическите преговори или на бойното поле?
Тази операция е особена война, която е такава почти единствено по използването на оръжия, техника и пешеходни операции. Но пък е с ограничени съприкосновения на фронтовата линия, партизанска война, саботажи в тила.
Все пак е война, каквато вече водят великите сили срещу по-малките и слаби държави. Война е най-вече по жертвите и проливането на кръв и от двете страни – но и от мирното население. Да не говорим за разрушенията на сгради и инфраструктура.
Но тя има своите твърде важни и принципни причини, които засягат не само Русия, но и Европа и човечеството, тъй като е насочена срещу протичащи в Украйна процеси на реабилитация на фашизма, дискредитиране на руския език и култура, на руснаците, насилие над рускоезичното население в Донбас, обстрелване на приграничните с Донбас територии и то главно на жилища и мирно население; разрушаване на руски и съветски паметници. В Украйна бе извършен държавен преврат, свален бе законния президент на държавата и започнаха наказателни действия спрямо руското население в цялата страна. Русия се намеси в тези процеси, за да ги спре. Това обаче се оказа невъзможно и тогава започна т. нар. “Специална военна операция”.
Специалната военна операция доста буквално копира операциите на САЩ в непокорни държави, за да бъде свалена и наказана властта в тях заради самостоятелната политика.
Така формулирана причината, СВО се превръща от операцията срещу Украйна в операция против политическата практика на Западна Европа и по-конкретно на САЩ. Тя става война срещу неонацизма и неофашизма, против русофобията и отпор на конфликта Европа-Русия и Изток-Запад. Тя защищава в крайна сметка и славяните и православните народи. Ако тази операция спре от “хуманитарни” и “пацифистки” съображение, означава ли, че мирът ще е справедлив. Нали причините за война ще си останат и след време пак ще се проявят?
Никой не желае война – особено християнинът е неин непримирим противник. Тя противоречи на Христовата вяра, защото е насилие и омраза. Това е еднозначна оценка, която не подлежи на възражение.
Но войната, по сполучливата дефиниция, е “продължение на политиката с други средства”. За политика и държавника тя е средство за постигане на определени цели и не може да бъде оценявана така, както я оценяват обикновените хора. Защото в политиката действат други общи и специални закони, друга е нравствеността и решенията, които трябва да се взимат. Често те дори са в противоречие с обичайната нравственост и не се подчиняват на критериите и принципите, с които живеят обикновените хора.
Само демагозите, които нямат политически опит и умения да ръководят държавата, могат да се представят като миротворци и споделящи чувствата и настроенията на обикновените хора. И да се обявяват против войната и военните действия, защото носят нещастия. Демагогията, понеже те и нея не са в състояние да усвоят, разкрива лицемерието им и ги лишава от авторитет пред тези, заради които се мъчат да придобият авторитет.
Затова е нелепо твърдението им, че изходът от конфликта между Русия и Украйна не е във военните действия, а в преговорите за мир. Още повече че за тях мирът означава да се възстанови териториалната цялост и се признае правото на Украйна да реабилитира “героите” си от времето на Отечествената война и да премахва паметниците на руски политици и военни началници, допринесли за освобождението на териториите, върху които се е разполагала УССР през последната световна война.
Какво му е справедливото на такъв мир?
Нелепо е, нали?
Ако Русия приеме тези условия, означава да признае, че е победена във войната, защото е нямала разумни основания да я започва. И да се съгласи всичко да продължи по старому. А може би да приеме да възстанови разрушената Украйна. На това се надяват западните крепители на Украйна, за да бъдат победители и да докажат водеща роля в геополитиката. Макар да знаят вече, че не са в такава роля и не могат да бъдат победители!
