„КАКВО ПРАВИТЕЛСТВО НИ Е НУЖНО И С КАКВА ПРОГРАМА“ – преди около тридесет години това бе заглавието на темата за контролна работа на студентите от трети курс на Юридически факултет в СУ „Св. Кл. Охридски“, изучаващи дисциплината „Управление на националното стопанство“ с 60 часа лекции и 30 часа упражнения. Поставих тази задача, защото част от тях бягаха от учебните часове, за да участват в тогавашните митинги и протести. За моя приятна изненада повечето от тях се справиха отлично, представиха новаторски идеи и умело боравеха с управленската терминология. Знаеха добре какво е „система“ и какви са нейните разновидности, какво е „модел“ и какво е неговото предназначение, какво е национално стопанство, какво – икономика и т. н., но идеите им за добро управление на държавата ни останаха нереализирани. За разлика от тях, значителна част от сега протестиращите млади хора, не знаят и не се интересуват дори от значението на понятията, които издигат като свои лозунги.
Наблюдавам сегашните протести и размишлявам – напразно ли е било всичко, което сме правили тогава, напразно ли сме преживяли всичките тези тридесет години, нищо ли не сме научили през това време, та бяхме върнати да повтаряме уроци от първи клас? Тъжно е. Тогава имахме положителни очаквания и ентусиазъм, сега вече – не. Няма как да не сме тъжни и ние от старото поколение, и тези млади тогава хора, сега вече прехвърлили петдесетте, пред очите на които държавата ни се унищожава под външен натиск, но с наши ръце. Пиша тези редове, защото съм убедена, че издърпването на безопасно място на националната ни обща кола е задължение на старото поколение, което тогава не се справи със задачата да осигури по-добро бъдеще за родината ни, и има отговорност за случващото се сега. Затова ще се опитам да формулирам накратко виждането си за това към какво правителство и с каква програма трябва да се стремим през 2021 година, т.е. тридесет години по-късно.
Първо – необходимо ни е избрано по конституционно определения начин редовно правителство и то не сега, а през пролетта на 2021 година, тогава, когато глобалната ситуация ще бъде относително прояснена и ще имаме възможност да заемем адекватна позиция. Освен това, като специалист по административно право, мога да заявя, че смяната за половин година на три правителства (редовно-служебно-редовно) създава изключително благоприятна среда за неразкриваеми далавери и фалшификации в книжата на различните министерства, тъй като в тях ще имат възможност да бърникат различни лица с различни цели. Рисковете от злоупотреби са големи.
На второ място – вкарването на неопитни хора в управлението в изключително тежък и опасен за държавата период, крие риск от срив и хаос в условията на световна криза. На всеки новоназначен ще са му необходими минимум три месеца, за да навлезе достатъчно в проблематиката и да е в състояние да бъде реално полезен. Затова сега е разумно е да подпомогнем досегашния „колар“ да изведе колата до зелена поляна, а до тогава да се подготви подходящ нов по-млад и отпочинал си впряг за следващия етап на събитията.
И трето – необходимо е да се обмисли на спокойствие дългосрочна цялостна промяна в същността и формата на управление на държавата ни в контекста на глобалните промени, и тя да започне да се прилага поетапно.
Защо напролет, а не сега и то веднага? Защото всяко прибързване води до забавяне. Няма готовност за качествен екип, нито теоретична, нито практическа. Ще се възползват шмекерите и ще ни вкарат в блатото.
Защо редовно, а не служебно правителство? Защото Президентът досега не е представил пред обществеността нито екип за служебното правителство, нито програмата му, нито идеите си за промени в Конституцията, а това е необходимо за да може да се направи информиран избор между неговите стремления и тези на досега управляващите и опонентите му. Твърде общите клиширани фрази, които употребява, както и представения „Национален стратегически документ“ не дават основание за доверие в моралните и професионалните качества на неговия видим екип.
Защо с по-бавно, а не с по-бързо темпо да вървим към необходимите промени? Защото вече изпитахме на гърба си резултатите от така наречената „шокова терапия“, продукт на албионската стратегия за експанзия и завладяване, която се опитват да ни приложат и сега.
Защо широкоформатно, а не дясно или ляво? Защото в последните тридесет години дясното надделя и измести центъра за управление на икономическия живот твърде, твърде в дясно и сега се налага да се въведе животворен баланс чрез изтегляне в ляво, но без да се допусне залитане към другия край на рамото на кантара.
Всъщност – какво означава в съвременните условия дясно или ляво? Малцина са наясно. Преди доста години, помолих моя колега и приятел проф. Велко Вълканов, който за жалост вече е в друго измерение, да ми разясни разликата между дясното и лявото. Той ми го обясни така: „Ако си на страната на капитала – ти си дясно мислеща, ако си на страната на труда – ти си ляво мислеща.“ Това е добро обяснение, дава яснота, но не винаги достатъчна. Защото ако тръгнеш да обикаляш земята отдясно, ще се върнеш от ляво и обратното. Затова възприемам себе си като привърженик на общосистемното (системософско, както го определям аз) мислене, творческия труд, осигурен с капитал и еволюционната революция. От там произтича и отхвърлянето на крайностни, скорострелни решения, потенциално водещи до много беди, които после ще трябва да бъдат поправяни дълго и трудно.
Какво се разбира под широкоформатно правителство? Това е екип от поведенчески съвместими по между си водещи специалисти в съответните отраслови и функционални правителствени сектори и области, с принадлежност към спечелилата изборите партия или коалиция, или към други парламентарно представени партии, както и авторитетни специалисти без партийна принадлежност, обединени всичките от желанието да служат съвместно вярно на родината си. Ползата от такова правителство, по-пълнообхватно от така наречената „широка коалиция“, прилагана в някои държави, е че се тушират острите противоречия между управляващи и опозиция, изчерпващи енергията и времето на парламента в непрекъснати безполезни битки по между им, и се създава възможност за обща концентрация върху основните задачи, тъй като всички носят отговорност за крайния резултат.
Има ли опасност едно така формирано правителство да заприлича на злощастното безпомощно експертно правителство на Димитър Попов (22. 12. 1990 – 08. 11. 1991), на което бе възложена първата фаза от унищожението на народа ни? „Братя, не купувайте“ – изкрещя той, ужасен от задачата, която са му възложили, но я изпълни. Поставен между рисковете за него и семейството му и облагите, които се предлагат – избра тях и завърши презрян и забравен. Възможно е да се повтори и не по-малко злощастното за България служебно правителство на Стефан Софиянски (12. 02. – 21. 05. 1997). Божия воля или човешка глупост? Кой знае?! Дали историята на прехода ни ще се повтори след 30 години в нова окраска или ще преминем в по-горен клас, зависи от това дали сме разбрали и усвоили добре уроците й.
Българският народ вече би трябвало да е узрял за демократично формирано, широкоформатно експертно правителство от доказани в годините назад авторитети в интелектуално и професионално отношение – верни на народа си и работещи именно за него. Левите интелектуалци, които не само са изтласкани, но и сами бягат от ангажиращо участие в институционалните форми за управление, е време да преоценят гледните си точки. Десните – също. Ако и този път само гледат отстрани и избягват да се включват пряко в процесите, вероятно ще останат трайно извън тях. Ако обаче с идеологически плам се включат в партийни битки за доказване колко „ние“, от нашата партия сме добри, а другите – лоши, то до никъде няма да се стигне. Време е за потискане на някои свои несъгласия и за намиране на общ език с другояче мислещите за целево постигане на общото благо.
Какво иска младото поколение сега? Това, което и ние сме искали преди 30 години! Управление на държавата не чрез партии и груповщина, а чрез обществено авторитетни личности, пряко отговарящи пред облеклите ги с управленски правомощия избиратели, притежаващи право на контрол и отзоваване спрямо тях. Смяната на модела на управление означава именно това – смяна на партийния модел за управление с модел за управление, чрез отговорни пред суверена, подбрани и избрани от самия него, възможно най-висококачествени личности. Преди 30 години еднопартийният модел бе заменен по внушение от Запада с многопартиен, което на практика означаваше – смяна на едноглавата ламя с многоглава.
Смяна на модела за управление е промяна с революционен характер и е абсолютно невъзможно, поне за сега да стане в една отделна държава, членка на Европейския съюз единично. Това е дълъг процес, но той вече е започнал в целия досегашен съюз. Когато напредне достатъчно, може би ще се премине към трансформация на ЕС в по-модерна управленска форма. А до тогава, като начало, което да удовлетвори поне малко гражданите и да даде тласък напред, би било желателно, макар, че не е задължително, партиите да предлагат списък от евентуалните кандидатури за министерски, зам. министерски и други отговорни постове поне един месец преди изборите, за да могат гражданите да обсъдят кандидатурите и да предложат и други възможни. Съревнованието следва да се основава само на идейни концепции и доказване на възможностите за реализацията им, а опитите за използване на компромати да се наказва с дисквалификация. Не трябва да има пречка показалите добри резултати да бъдат приобщавани към управлението без оглед на партийната окраска или липсата й. Предвидимо е, че партиите, които приложат такъв метод ще имат успех.
А сега да се опитаме да отговорим на въпроса – каква би следвало да бъде стратегията и политиката на България на фона на неизбежната глобална икономическата промяна? Предопределени ли са вече същността и характеристиките на предстоящите събития ? За сега – не съвсем, но е почти прояснена посоката на необходимите действия на нашата държава, за да успее да постигне положителен резултат, и то както в геополитически смисъл, така и в икономически. В геополитически аспект, това е – балансирано поддържане на животворна любезна дистанцираност от големите, твърде лакоми играчи и ориентация към съобщност от сродни и сходни държавности от Средна Европа, включваща Балканите. В икономически аспект това е – частично завръщане към държавното участие в собствеността и управлението на икономиката и даване тласък за възстановяването на приоритетни за момента отрасли, в които сме имали водещи позиции, и които сега стават все по-важни не само за нас, а и за цяла Европа.
Системният анализ на сегашната глобална система и процесите, протичащи в нея водят до извода, че тежестта на управлението на икономическите процеси постепенно се прехвърля от частния към държавния сектор и ролята на държавата ще се усилва все повече и повече, което е нормално в условията на глобална хибридна война.
Тези глобални тенденции трябва да се отразят в структурата на бъдещото правителство като в рамката на досегашната конституционна концепция се създадат самостоятелни Министерство на висшето образование и науката и Министерство на промишленото развитие. Могат да бъдат понижени в ранг Министерство на туризма и Министерство на спорта, които постепенно по обективни причини ще губят своята значимост.
Изключително важно за в бъдеще ще се окаже създаването на Държавен орган за прогнози, анализи и стратегии към МС, който да осигурява изпреварваща информация за случващото се и предстоящото да се случи, както и на Държавно-обществен контактен съвет към Народното събрание или към МС, който да реализира обратната връзка между народът – суверен на собственото си самоуправление и оторизираните от него органи за управление, връзка, която за съжаление, сега е почти прекъсната.
НАЦИОНАЛЕН ПЛАН ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ – това е ключовата част от програмата на бъдещето неслужебно правителство, когато и да бъде формирано то, какъвто и да е съставът му, но това е голяма тема, изискваща самостоятелна разработка.
–––––––
И накрая – няколко думи за необходимостта от нова конституция. Личното ми становище е, че ще бъде необходима след около две до три години, когато ще са в ход съществени промени в Европа и Европейският съюз, а той няма как да оцелее във вида, в който се намира сега. Тогава е почти сигурно, че ще се наложат конституционни промени, за да се впишем в новосъздаващата се геополитическа конфигурация, като най-важната ни задача ще бъде включвайки се в оформящия се съюз да успеем да възвърнем и запазим суверенитета си. Едно избързване може да бъде полезно, само ако външният натиск за неизгодни за страната ни промени сега ще бъде по-малък, отколкото тогава. Но дали това е така? Трудно е да се прецени, ала е видимо, че вече се оказва натиск за осъществяване на неблагоприятни за страната ни промени. Друг съществен фактор се очертава да бъдат оформящите се вече радикални промени в нагласите на обществото за реално, а не имитативно преминаване към друг модел на обществено управление – комбинация между пряко и представително самоуправление. Сега сме само в подготвителния период. Обсъжданията по темата обаче ще са полезни, защото ще доведат до проясняване на позициите и относителна яснота – какво се опитват пак да ни пробутат и как да се предпазим.
Има какво да се промени, какво да отпадне и какво да се допълни в сега действащата Конституция. Съществените й дефекти съвсем не са в частта за съдебната власт, чиято функционална ефективност зависи от съвсем други, неконституционни фактори, а в частта й, отразяваща остарялата вече и неефективна теория за разделението на властите и отражението й във взаимоотношенията между институциите. Най-голямата слабост на сегашната Конституция е непълнотата в регламентацията на взаимоотношенията между привнесената отвън, неприсъща за нашата институционална система президентската институция и другите институции. Липсата на традиция и на ясна, принципно обоснована конституционна регламентация е основната причина за непрекъснатите конфликти между досегашните президенти и ръководителите на другите институции.
При една бъдеща нова конституция, мисля, че ще бъде разумно на мястото на настоящата правителствена формула – премиер, който самостоятелно подбира и ръководи еднолично министрите и носи цялата отговорност за дейността на правителството, да се въведе формулата – министерски съвет от единично избрани и отговорни пред народното събрание министри и председател на министерския съвет, който е пръв между равни.
От преработка се нуждаят и текстовете, с които се наложи неприкосновеността на частната собственост за сметка на обществената. Необходима е и принципно нова уредба за възможностите на гражданите, като част от народа-суверен да участват пряко и косвено в управлението. Евентуалните промени в конституционната уредба обаче изискват много сериозно професионална подготовка и обсъждане, както и обществен консенсус, потвърден чрез общонародно допитване. Това налага предхождащо приемане на изцяло нов Закон за допитване до народа, същностни промени в изборното законодателство, както и промени в Закона за българското гражданство и други закони. Всичко това трябва да бъде заложено в програмата на бъдещето правителство, като се има пред вид, че за изпълнението му ще са необходими не по-малко от две години сериозна работа в относително спокойна обстановка.
Българската криза „Лято 2020“ не е вътрешнополитическа, а външнополитическа. Тя е отзвук от отвъдокеански процеси и е удар срещу балканската политика на правителството. Не искат да ни позволят да се обединяваме дори неформално с другите балкански държави, да изграждаме обща инфраструктура и икономическа и културна свързаност. Ако някой не разбира това, значи е наивен. Ето защо, най-важната функция на правителството ни през 2021 г., каквото и да бъде то, ще бъде външнополитическата. То ще трябва да проявява голяма гъвкавост при позиционирането си в усложняващата се външна среда и същевременно да проявява устойчивост спрямо засилващия се външен натиск. А за да устоява навън, ще му е необходима стабилна вътрешна подкрепа от целокупния суверен.
Всяко поколение има потребност да изживее собствената си псевдореволюция. Нямаме моралното право да му я отказваме, но имаме моралното задължение да му разясним същността на процесите, за да се прекрати порочната историческа практика през четиридесет и пет, тридесет или още по-малко години, с дистанционно управляван революционен фалшификат, целящ бъркотия и хаос и „ловене на риба в мътилката“, отново и отново да бъдем връщани в изходни позиции. Необходимо е отрезвяване от опиянението и осъзнаване, че постигането на исканията от плакатите е възможно само и единствено чрез лични и общностни усилия в относително спокойна работна атмосфера. Време е да се за хващаме за творческа работа вместо да хабим енергията си в протести в полза на чужди интереси. Време е за поумняване.
* Редица основни тези на автора не се споделят от редакторския екип на Клуб „24 май“. Публикуваме ги, тъй като са добра основа за сериозна и професионална дискусия.
