На фона на заплахите от Задокеания, че ще се налагат санкции за „Северен поток-2” и за „Турски поток”,  както и за повече от горещата ситуация около оспорвания между Армения и Азербайджан Нагорни Карабах, зачестиха коментарите в западната преса за действия, които могат да направят Италия газов център на Европа. Безспорно е, че конфликтите зачестяват там, където става въпрос за тръби, газопроводи, амбиции за енергийни центрове, които са в интерес на едни или в противоречие с интересите на други геополитически играчи. Отделно са вътрешните проблеми, които изобилстват по цял свят не само заради епидемията от коронавируса. И боевете между Ереван и Баку, на практика, не са далеч от газопровод, на който разчитат някои, а други го приемат за нелоялен конкурент. В тази връзка на 12 октомври концернът ТАР AG обяви, че строителството на Трансатлантическия газопровод  /TAP/, струващ поне 4.5 млрд евро и строящ се вече близо 5 години  е на практика завършен. Окончателното му дострояване и приемане е предвидено за средата на ноември, когато ще бъдат завършени дейностите по съединяването му със системите за транспортиране на природен газ Snam Rete Gas в Пулия, Източна Италия..  Този газопровод  е съставна част на проекта „Южен газов коридор”. Първоначалната му мощност е 10 млрд куб.м. газ за година, но с възможности да се удвои при нужда. Италия ще получава 8 млрд от него.  Всъщност още през 2017г Snam изложиха амбициозната си идея да направят Италия газов хъб на Европа. Колко познато! Но не може да се отрече, че Рим има известно предимство за осъществяване на тази идея, защото за целта има подходящо географско разположение  и добър пазар за природен газ. Още повече, че проектът предвижда създаване на мощности за реверсификация на газови потоци чрез три интерконектора – гр. Грис на границата Италия/Швейцария, Тарвизо, област Удине на границата с Австрия  и Горица на границата със Западна Словения. Счита се, че този газопровод ще обезпечи пропускателна способност в размер на 40 млн куб.м., което ще позволи на европейските страни активно да използват италианските мощности за съхранение на СПГ /сгъстен природен газ/. Snam декларира мощности за съхранение в обем на 18.6 млрд куб.м. , включително във Франция, което представлява 17 % от общите съхранявани мощности в ЕС. Чрез дъщерни фирми се управляват още 9 газохранилища в Италия с общ капацитет от над 16 куб.м. газ, което осигурява владеене на 96% от местния пазар. Амбициите са за разширяване на връзките в посока Великобритания и Нидерландия. Това е изгодно за Европа от икономическа гледна точка и проектът има своята важна роля в това отношение. Но на този етап Италия няма ресурси за обезпечаване достигането на предвидените мощности на този евентуален газов хъб.  Италианските 8 млрд куб м газ не са толкова конкурентноспособни в сравнение с газоразпределителните системи на Великобритания и Нидерландия.  Независимо, че TAP обещава да увеличи мощността на трансатлантическия газопровод, поне двойно. Основният въпрос обаче е откъде ще дойде тази газ. И как ще се осигури безопасното й пренасяне. Първоначалният източник на газ за Трансатлантическия газопровод бе от азербайджански източник – Шах-Дениз на Каспийско море, където има запаси за 1.2 трл куб м газ. Но се появиха съмнения за безопасността и надежността на Азербайджан да я осигури. Даже се появиха коментари с въпроси дали Баку е надежден партньор в енергийните проекти на Италия. Известно е, че никога не се поставят всички яйца в една кошница. Още повече, когато става дума за такива крупни проекти за милиарди евро. Аварии, политическа нестабилност или местни въоръжени конфликти винаги оказват влияние при взимане на решения и строителство. В такива случаи мечтани дивиденти се изпаряват, а случващото се около Нагорни Карабах например налива масло в огъня за такива опасения. Някои си припомниха аварията в австрийския газов хъб при Баумгартен през 2017г, което принуди Италия да обяви режим на извънредна ситуация в газовия сектор. Още повече, че сътрудничеството с Русия или Иран в тази връзка бе прието като риск за страната. Предвид известните настроения в ЕС и САЩ.

В такава ситуация се стига до решение за преговори с Туркменистан, който е 4-ти в света по запаси на природен газ. В Рим приемат, че чрез Туркменистан се открива невероятно широк спектър не само за икономически, но и за политически дивиденти. Също и възможност да не се проваля Трансатлантическия газопровод, който се обсъжда вече 30 години. Още през 2018г започват подготовките за преговори чрез приета Конвенция за статуса на Каспийско море, но се избистри едно препятствие – позицията на Туркменистан за износа на газ от границата на страната. Въпросът е кой как ще контролира газа по тръбите и то с договорена гаранция за водеща роля т.е. собственост. Законите на Туркменистан не позволяват на този етап сключването на договори за СРП с чужди компании при мястото на добив в континенталните части на страната. Става въпрос за достъпа до тези източници. В Туркменистан икономическата ситуация е плачевна. Там се стремят да диверсифицират износа на своята газ, но се опасяват от европейски диктат в това отношение. Президентът Гурбангули Бердимухамедов има свои условия. Още повече, че вече буксува газопровода Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия, който Ашхабад строи без европейски инвестиции. Така Италия може да придобие възможност за благоприятна обстановка, която да позволи на италиански компании да продължат строителството на Трансатлантическия газопровод като обещаят инвестиции. Мечтата за достигане до каспийските източници на газ може да се реализира. Но това би предизвикало отговор от страна на Москва, която счита страните от бившия СССР за свои зони за влияние. Няма съмнение, че Русия ще реагира и то не само чрез свое влияние в Туркменистан, но и за всички каспийски източници на газ. От това зависи нейното ситуиране на международния газов пазар и съответно повече дивиденти в сложната обстановка в условията на икономическа криза. Не може да не се вземе предвид обаче факта, че Турменистан има проблеми с правосъдната система, както и със съществената роля на президента Бердимухамедов като последна инстанция при взимане на каквито и да било решения в страната. Как в такава ситуация чуждите компании ще намерят път за постигане на поставени цели? Каква позиция ще заеме Москва също е въпрос с повишена трудност. Особено в условията на горещ конфликт между Армения и Азербайджан. Там тънкия баланс за запазване на позиция, която не облагодетелства на пръв поглед нито една от страните е тема на широки дискусии в Москва. Което неминуемо ще наложи промяна в политиките и в стратегиите по отношение на зоните за сигурност, каквито са всички страни по границата на Русия. А това е в пряка връзка и с въпросите за газопроводите, където България е малка брънка в геополитическите битки за влияние и надмощие. Дали успява София да се ориентира правилно в посоката на ветровете, които са различни в това отношение? Ако не, тогава проблемите на България ще се увеличат, няма съмнение.  Тук оглеждането за чужд чадър и подкрепа няма да се случи. Всеки си има интереси и цели за постигане, дори и да е член на съюзи, с които се гордеем. Справка в случая – Италия.