ЛИТЕРАТУРА
Част трета. Подслушан живот

Иван Габеров - 28 февруари 2021

Повест за времето

– Нещо мълчиш, господин Бояджиев, умисли се ся­каш?

– Така е, бай Русе. И има за какво. Ама те слушам…

– Чудя се и аз, как да го продължа тоз разказ? И как главното да не изпусна? Щото очевидното най-трудно се обяснява. Както за въздухът си не мислиш, когато спокоен го дишаш.

…На един приятел, баща му почина. На осми сеп­те­м­ври. Де­вети е национален празник. Моргата не рабо­ти. В болницата и те празнуват, каквото си празну­ват… За ба­ща му на Дучето става дума. И ми се моли Дучи:

– Русе, направи нещо! Поне един смъртен акт да на­пише мор­­гаджията! Без него не можем да го извадим от камерата и да го погребем, тати. Не е редно там да стои, непогребан!

– Я ме закарй у моргаджията! Как да не може! – па­ля се аз.

Пък моргаджия е Алито, от Балван. Те таз служба все бал­ванчани я коландрят. Сега един Илийчо, пак от Бал­­ван, е такъв специалист. На тоз, сегашния, му викам да даде нещо за гъбич­ки по краката, а той ми дава фор­ма­лин, дет мажат умрелите и ми се хили:

– Жива гъба няма да ти остане!

– Ами кожата ще ми смъкне ли?

– Охоу! Че с пръстите барабар!

– Кукофелник! – аргасвам го, ама внимателно, че по­­сле и аз при него, ща не ща, ще ида. По някое време, де…

Та отиваме у Алито.

– Я излез бе, пиле! – викам му през оградата строго.

Пък той освен другото, искал и сто и петдесет лева на Дуче­то, че да си отвори службата, и да си свърши ра­ботата. Щото било почивен ден и му се развалял кефът.

– Старши, извинявай! – гъне се той в ръцете ми, до­като го стискам за врата. – Объркал съм се нещо! Какви па­ри, нищо не ща! Давай колата тука и да отиваме.

Пристигаме в Търново. Чак тогава проговорихме.

– Бат Дуче, носиш ли дрехите на баща си?

– Ей ги, Али! Тук в тази чанта са. Риза, потник, гащи и чорапи. Панталонът и сакото са в другата. И обувките на тати са вътре в нея. Той и един одеколон „Тройной“ оби­чаше да си слага на бу­зите, като се измие сутрин. И него нося.

А с нас за помощник е един много корав българин, дето е работил като дър­во­секач в Коми двайсет и пет го­дини. Само с меч­ките в Русия не е спал, по горите там. Пък кой го знай, всъщност.

Спираме пред болницата, влизаме тъй, отзад, към моргата. Алито омете на­вът­ре, да светне лампи и да по­разтреби, че да влезем и ние, ама на светло. Иначе там си е страшничко дори на лампа, ама с нея – по-бива.

Мина малко време, Алито се показва през един малък про­зорец и пита:

– Някой ще дойде ли да помага?

Синът на бай Иван Драгомиров, Дучето, се насра! Че и на рев го избива отвътре. Къде ще оправя сам той ба­ща си в моргата?! Ко­равия бъл­гарин, зетят на Дучето, Гу­ньо от Коми – и той нещо с омекнали крака се оказа, при­лоша­вало му от умрели. Инак за друго – насреща е твър­до. Ковчегът, отпред, сам щял да носи. Единствен аз ос­та­нах, за работа годен. Нали съм милиционер – всичко съм ви­ж­дал, викат ми. И сам влязох в моргата.

Взех и пачката с дрехите. Заставам отстрани, до Али­то. Ама като видях бай Иван Драгомиров – той човека пос­тоянно се бръс­неше, помня. Беше счетоводител в ТКЗС-то. Интелигентен, спрет­нат иначе мъж, а сега – една голяма брада пуснал!

– Тя расте косата и на мъртвите…

– Не, Любчо! Отхлупили му скалпа, при аутопсията, и го заметнали напред. И така го оставили в хладилника. Аз на брада го направих. Пък Алито, глупака, тъй го из­ва­ди пред мене!

Обърна го назад, перчема на бай Иван, Алито, и ис­ка дре­хите да му подавам. Преди туй, на две – на три, с един маркуч го уми, върху една мозаеч­ната маса. Изчака да се отече водата през една дупка в цимента. Избърса го с кърпата, дето му носех и понеч­ва да го облича, за пос­ле­д­ното му пътуване, от тоя свят, на някъде си.

Аз съм подредил дрехите на един олющен от чер­вена боя стол и му подавам, каквото поиска.

И, опитва Алито, да му надене на бай Иван Драго­миров пот­ника, ама той се одървил човекът и не става да го облече така.

Придърпа го към ъгъла на мозаечната маса Алито и – чат! Счупи му ръката в ставата! Облече му жарсяният потник, при­глади го, да няма гънки, и понечва да об­лича ризата. Ама ръ­кавите не може да ги нахлузи. Чат! Счупи му и другата ръка! Об­лече ризата, закопча й коп­четата, сложи му и боксерки. Поглежда към чорапите, обу му и тях, и панталона, ама обувките стоят на кес­терме. А те, едни половинки гьонени, не стоят на мястото си, из­хлузват се и сами падат от краката.

При­дърпа моргаджията краката на човека към дру­гия ръб на масата и – чат, чат! Начупи му ги и двата в гле­зените, охлаби ги, и го натъкми за ковчега, ама в обув­ки. Сакото го облече по-лесно. Не се наложи да чупи по­вече нищо.

Взе една дървена кутия, извади един дълъг, кат де­бела пръчка сапун, сапуниса го по лицето и с бръснач го обръсна, на две – на три. Тук го пореже, притиска с малко стипца, там същото упражнение, да не личи много-много къде го е нарязал… Пона­п­ръска го и с одеколона.

А бе, начупи го отгоре и отдолу и го облече!

Пригласи го, Алито, бай Иван Драгомиров, за пред хората.

Аз съм изтръпнал от ужас и само червеният стол, на който съм се облегнал ме държи да не падна на плоч­ки­те по очи. Свят ми се вие. Омаляха ми и краката, ама ня­ма кой. Ония двамата, навънка, добре че не бяха вътре при бай Иван. И тях щяхме да об­личаме скоропостижно, ако бяха видели какво се случи.

Докараха ковчег, да го сложим вътре. Обаче ние сме с един „Вартбург“ комби, на Дучето колата, и сме че­тирима – Алито, Аз, Гуньо и Дучи. Седалките няма как да паднат и да се събере вътре ковчега. Сложихме го бай Ив­ан в едно одеяло, събрахме го, на комбито в багаж­ника, и го закарахме стареца, начупен, ама нап­равен и об­ръснат – в Балван. Свалихме го у тях, сложихме му и врато­връзка, че хора ще го гледат пре­менен, като го изпращат за от­т­а­тък…

– Пък там, на баира, в гробището, кой ще го гледа под дре­хи­те здрав ли е мъртвецът! – вика ми Алито…

После Дучето и Гуньо се върнаха за ковчега. Инак не може. Национален празник е! Никой не ще да работи.

И ме питаш, бай Любо, за Соца! Той, Соцът, умрял ка­то бай Иван Драгомиров! Целият помлян под премя­на­та, ама всеки иска да го види спретнат. Да му пролее съл­за на вратовръзката, като се прощава с него! Спомени из­мислени да разказва и поуки въобразени да търси из­меж­ду им.

Само дето, Соца, на живо го чупеха и преобличаха, още ак­тивните борци и слугите им!

Тук не им харесва, че им убива нещо – храссс! Счу­пят го по своя мярка. Готово!

Там им не пасва на простотията – пак с трясък го счупят. Край­ник по крайник, ребро по ребро! И заливат с одеколона…

И какво, като са му сло­жили най-червената вратов­ръзка на Соца, да му държи скалпа, че отх­лупен да се не вее в историята?

А можеше ли инак?

Как и кой! И с акъл какъв?

От горите слязоха и от дупките излязоха Коман­ди­рите – това само мо­гат! Баш това и направиха със Соца.

Топли ли те теб, Любчо, че обувките му са нови и лъс­нати, като няма здрави и живи крака, да се върне на­зад, Соца! Счу­пени, че помляни са и те, и целият той. Кос­тичка по костичка… Нищо, че са му обули нови чорапи, и със сърп и чук са ги извезали!

Моргаджии сме и ние тука! На мъртвеца премяна надя­ваме, че да ни хареса в таз специална одежда, и с тоз одеколон муми­ята на Соца.

Ама какво правим, че да я наденем връз него, на­ша­та пред­с­­тава, не дрехата – всъщност не казваме!

Помляхме го от чупене миналото! От горе до долу го нак­ривихме, че да ни пасне на приказката!

Що професори и политолози се изказваха, много бяха, след де­сети ноем­ври! И всеки нови дрехи се мъчи да му надене на Соца. Посмъртно.

Не се получава от приказки – придърпат го към ръ­ба на масата в някое студио и – храс, прас! Начупят го и готово!

Хрущи в ставите Соца и се не дава на науката. Тъй и тъй е било, обаче, разправят ни учените. Тенденциите – такива, че та­кива. Концепциите онакива, та чак до кру­ша­та крива. Резултатите да му скиваш… Отврат и измама!

Ама къде ще ходи, с тез непотребни сакати крака Соца, да се защитава? Пък и защо му е? Там, долу, при мъртвите, пука ли му…

Тъй и моят офицер, от Държавна сигурност, пол­ковник Боян Любенов. Раз­даваше команди и пари, на на­рочни хора. Все по тъмно работа вършеше. Потаен и скрит беше. Проекти за бъ­де­щето му се въртяха в главата. Не нашето, неговото. Чат-пат по нещо споделяше. Сладко го­вореше инак и си вяр­ваше, сякаш, в на­чалото. Ама почна по един начин той, а свър­ши по обратния. И живо­тът му копие стана на Соца.

Затуй ви разказвам за него.

Деветдесета година иде при мене, в Балван, Боян Любенов.

– Дай ми, Русе, пет-шест човека, че ми трябват за до­кери. За ня­колко дни, може и за седмица. Бизнес има!

Имаше той вече пет камиона „Шкода – Европа“ и бе­ше за­почнал търговия на едро да прави. Сол да про­да­ва. Монопол бя­ха направили служителите на Дър­жавна сигурност със стоките от пристанище Варна. Дори бя­ха раз­­пределили страната – за всеки началник владе­ние има­ше.

И си го пази оня от другите, като него дето са, че те бяха лакоми всичките, и то – по много. Вълци!

Казвал ми е Боян, че по два пъти на денонощие е успявал да пре­върти парите от стоката.

Връзки, контакти, натиск, принуда, заплахи, точна ин­­фор­ма­ция, власт – всичко нужно в ръцете му беше.

Деветдесет и първа вече е.

Въртеше полковникът складове на едро в ня­колко окръжни града. Но вече про­да­ваше всичко.

И по някое време, май есента беше, отивам по не­го­ва молба във Ве­т­­ринци.

Влизаме в колата му и гледам, на седалката отзад – четири куфар­чета. Мълчим, както обикновено. Стигаме Тър­ново, Боян Любенов ми отвори едното, да ми покаже – пълно с пари!

Прави същото, както през есента на осемдесет и де­вета, Боян Любенов. Само че, от собствено име вече ги дава парите.

Бизнеси и предприятия купува, прину­дител­но.

Рей­дър­ства из фаб­риките наоколо, ще си помис­лите.

Не! Прави работническо-мениджърска приватиза­ция, с подставени лица. Па­ри, натиск и власт, в ком­би­на­ция с мутренски прийоми, по-сетне! Холдинги прави пол­ковникът. Законни. От нечие име, ка­то че да действа.

Не чувам го името ясно. Откъслечно са­мо дола­вям по някоя сричка. А то, като парола им дейст­ва на при­с­тигащите. Не се про­ти­вят, само кимат. Под­писват, при­би­рат си куфарчето и се стопяват в тъмнината. Бръмва кола по в страни и това е. Следва приватизация на остатъците от дър­жавата. Така, в тъмното, с куфарчета и с Държавна си­гурност се родиха местните ве­ли­чия.

Раздаде на мълчаливите ми­щурии тъй пари Боян Любенов. Те дойдоха по график, като на зъболекар. Под­пи­саха нещо… Един нотариус седеше в съседство, в друга кола. Сцена­рият иначе същият, като тогава, преди десети ноем­ври, си беше. Стегнат график. По­ловин-един час и – готово.

Тъй три пъти. Аз за толкова знам.

Все същото. Парите идат от Ветринци в Търново. Раз­­даваме ку­фарчетата с парите, ве­чер, на един паркинг до памет­ника на „Май­ка България“. Прибираме доку­мен­ти някак­ви, подписани и подпечатани от нотариусът, и – об­ратно.

За работа не гово­рим. А май на­право си мълчим и два­мата. Той заради мъл­чанието ме ха­ресваше полков­никът.

Следващите пет-шест години взе да страни от ме­не.

Мине не мине, един-два пъти в годината се обади, ама ей така, от немай къде. Пием по едно-две, и без мно­го при­­казки, до след­ващия път.

Било е две хиляди и осма година.

Работя на Мел­ни­цата в Балван. Ид­ва в къщи полковникът и ми казва:

– Заминавам при Чорбаджиите.

Къде са те, и кои са – не знам. И не съм имал глу­по­с­тта да го питам.

– Ще може ли, за една-две седмици, да ми гледаш пауните и другите декора­тивни птици в къщи? И пет-шест агънца имам.

– Добре, другарю полковник! Готово.

Остави ми един стар голям ключ. Аз знам, че е за стопанс­ките постройки. Другото по друг начин се клю­че­ше и се от­ключ­ваше. Оказа се, че за тез години не я е сме­нил системата. А аз от осемдесет и девета я знам. Нали пап­ки горих тогава.

Ходя, храня, почиствам им на животинките, ама ми­­­­­на по­вече време. Свърши и зърното. Заклах агнетата и на буркани му ги направих. Другото във фризера му при­брах.

Два месеца и повече минаха, не две седмици. Ня­кои птици ги нападна вредител, лисица ли, бялка ли? Дру­ги се разболяха. Ама аз съм обе­щал и не пропущам над­вечер да ида.

А той си не иде, Боян Любенов.

Мина зи­­мата, почна пролетта на две хиляди и де­ве­та.

Една сут­рин някой ми чука на стъклото. Боян Любенов е, ама подпрян на патерици и с един крак само! До коляното другият е отрязан.

– Бояне, другарю полковник, какво е туй нещо?!

– Бела, Русе, голяма! Гангрена стана…

Дори не ща да си спомням, какво ми каза тогава. Лъ­­жа беше от всякъде! Негова си работа. Ама смачкан и изпит, направо свър­шен го припознах.

Отивам да го на­вес­тя след три-четири дни. Пием ра­кийка, камината гори, ама аз не подпитвам. Знам го и не смея. След час се при­брах. Май нищо и не говорихме.

Минаха още две-три години.

Загубихме връзка, и през две и дванайста – Боян Любенов се обеси.

Ама аз на над двеста обес­вания съм бил и мога веднага да позная, дали е бил жив, като си е сложил въжето, или на убит са надянали примката после. И как ще се бесиш на вратата в къщата с крака подгънати в коленете, че примката къса е, да го държи над земята?

– Чорбаджиите са! – минава ми през ума.

Няма ни жена му, нито децата. Те са някъде по Ам­е­рика. Скрил ги беше още в доброто за него време. Предвидил беше поне това. Само аз, бай Марин и бай Йон­ко, съседът дето го открил на въ­жето, сме.

Вървим след ков­чега към гробището и си говорим. И нау­чавам, че при аутоп­сията в краката на Любенов отк­рили няколко железни пирона. И в зд­равия, и в отря­зания до коляното. Ясно ми стана, че са го пот­рошили Чор­бад­жиите, когато му хра­них живот­ните. Ама и това не е по­могнало да получат каквото тър­сят, че го самообесиха след време. Да ги не заподозрат, са изчакали. Че вре­ме­ната станаха малко по-други. Уж…

Или не е казал всичко и са продължили да го сле­дят, и наси­л­ват, полека-лека?

И си спомних, че имаше в къщата си скривалище, по-тайно от туй на Васил Левски. Пушки с нумизматична стойност и други оръжия там беше сложил. От конфис­ка­ции и от контрабанда ги беше събрал. Децата му и аз са­мо знаехме за тоз бункер.

И взех, че отидох, да видя какво е станало с него.

Всичко беше разбито и овършано. Тухла върху тух­ла не сто­еше, камък над камъка нямаше там. Една голяма дупка в двора, дето пет души не могат за една нощ да я из­копаят. Ясно ми стана, а на полицията – хич.

Самоубийство от болестно отчаяние било!

Как се самоубива чекист?! Най-много с куршум. С въже – никогаж! Окото му не трепваше на Боян Любенов. Камо ли някой да го уплаши така, че да бърза, изневи­де­лица, да се беси на вра­тата си, в къщи!

Каквото беше им взел, всичко обратно, барабар с него, си взеха онези. Дебнали са го с години, да разберат, къде го държи, и са го издебнали.

Ценности ли? Не! Папки е крил полковникът.

И вероятно се е издал с информацията от тях. И са го пог­нали, за таз инфор­мация. Щото онез, в папките, бяха докопали по онуй време вече властта и да му се връзват на номерата не ги устройва. Въ­жето на вратата и – айде!

Кой взел куфарче, кой дал… Свърши се тъй!

И го говоря това, че представа си нямаме, трийсет години след Соца, колко е жива и силна ръката на тарто­рите в Държавна сигурност. Чорбаджиите! Днес даже, пак е така.

Уверен съм, че от днешните служби по-силни са старите чекисти. А вероятно, дори и сега, редят те пасиан­са в България. Сменят властите като дрехите на мъртвец. Тук счупят, там изк­ривят или натиснат, щото държавата тяхна е. Омотали са я в паяжина от доносници и подли­зурковци.

– Папките са живота им. Ама и нашият също е там. И са в техните бун­кери подредени съдбите ни – по тема­ти­ка: минало, днес и бъдеще. Като искат ще я съживят Ро­дината. Като решат, ще я по­чупят и – в гробищата, по­пре­­менена за пред хората, ще я пратят… – Обади се Док­тора и продължи.

– Нова Конституция ще предложат или нов Нака­за­телен ко­декс. Нова Родина ще ни измислят. Собст­вен­о­ст­та, за парлама, ще сменят, ама тя си остава пак тях­на. Те като натиснат тук – охкат ми­лиони оттатък. Каква ча­с­т­на собственост, що за инициатива? Държат държавата, като бухалка и млатят наред…

– И с нас точно това продължават да правят, гос­по­дин Гла­вен! – съгласи се бай Руси.

– Мор­­гаджиите баш те са! – продължи Доктора.

– Не си почиват, дори на девети септември, обаче. Праз­нични и почивни дни нямат си в графика. Трупове много облекли и раз­съблекли са. Един по­вече или по-мал­ко – за тях няма проб­лем! Разликата е, че на живо чу­пят и костите, и съдбите, а после преоб­личат и погребват покойници. Някои с почести, ама – в срам и в унижение, по-често.

– И си мисля, господин Главен, че моето поколение не пре­жи­вя войни, ама и мир не усети истински. От вся­къде ни смач­кваха или пасяха. Страшен свят беше! За ед­ин съзнателен живот – нищо смислено се не случва! – бай Руси допълни, а д.н. Габеров продължи.

– Уж подмениха Диктатурата с Демокрацията, ама все съ­щите я управ­ляват и притежават. Все те, от немай къде, се явяват като Чорбаджии.

Ама тъй са си оплели кошницата, че дори нещо ум­но да из­мислим – ще ни стане чак срамно и жално от мис­лите ни. Дори ще се погнусим от себе си.

– А как вербуваха в милицията тогава, бай Русе? – подпитва Любо Бояджиев, за който практичността важна ценност си беше.

– По три начина, господин Бояджиев. Или го хва­щаш в на­рушение, ама такова, че да можеш хем да го притесняваш, хем да му го простиш. Или го ухажваш с бла­­гинки, че да се почувства из­б­ран, и да ти стане прия­тел, щото от по-доброто трудно се от­виква. Но най-вече ня­­­кои от доносниците са си родени такива. И от тези, тре­тите, най-полза имаше службата.

Знаят – и какво, и как, и кога, но най-вече срещу ко­го, и колко да на­пи­шат. Родени с таланта си са тез пос­ледните мушмороци! Иде си им от вътре! Вродено им е.

Мен ме прихванаха от невнимание. Сбих се с едни младежи на Мотела „Света гора“ в Търново.

А аз, за първите две-три години на службата в Бал­ван, съм вербувал към двайсет човека. Вместо да маам крачоли по но­щите и през плетовете да им заничам, или пък да подслушвам разговори в телефон­ната централа на село, щото и това си беше метод… Не! Създа­дох си своя, лична агентура.

И не ходя на работа, да ловя Михаля, а той – бай ти Михал, сам, доброволно, с усмивка иде да ми докладва. По начин, по който съм го нау­чил аз да го прави. Стегнато, с факти и без клевети.

А трябва доносникът да ти стане приятел. Да иска да е та­къв, по-точно да ви го кажа. Пък ти да му правиш ус­луги, че да го под­бут­ваш в туй правилно направление.

Примерно, отива доносникът на преглед в КАТ с ко­­лата, а ти с него си. И като те познават колегите, не му търсят кусури за ав­томобила, лесно минава, ама му се ус­лажда. И – ще не ще, от днес нататък ще те търси, сам ще се натиска. Става зависим от удобството и от спокойст­ви­ето си. И почва да пише по свое же­лание. Спиране няма!

А да не мислите, че като съм искал с мир да реша про­блема, с преименуването на турците, в Ново село – мо­ите агенти-турци не са ми го подсказали отговорът? Нап­ротив!

– Бай Зорап, – донасят ми, – иска по тоз начин, мир­но да ста­не. Това нещо обсъж­дат първенците тур­ци! – ми до­­­к­­ладва аген­турата.

Как иначе да разбера, че главите на семействата турци, в Ново село, са готови да преклонят глава, ама да не е пред сабя, а пред думата за са­бята…

Те ми предложиха удобен за тях сцена­рий, и бяха готови да го играят така. Аз просто приех. Съгласих се.

Примерно, имах един агент, млад турчин, мой на­бор, „Гало­ша“ му беше пря­кора, в моята картотека. А той седмица преди това още, в Балван ме откри, уж случайно, и ми подхвърля за тази развръзка.

Щото властта управляваше много често, тогава, със слухове.

А хората знаеха, че щом някой удря нервно самара – скоро ще почне с пръ­ч­ката и магарето по гърба да бие.

От мен това се искаше – да знам решението на про­­блема. Аз това двайсет години и три дни го ра­ботих и то с удоволствие. Разрешавах проблеми в тез осем села, които ми се числяха.

Ама едни доносници са много верни, а други, като пишат доноси, първо – на теб срещу мен, а веднага след туй, – на мен сре­щу тебе!

Имах такъв доносник, Камен му беше псевдо­ни­ма…

– Защо това име?

– Тъй го кръсти Боян Любенов сетне.

Та Камен и останалите ги описах в една картотека. Заключих я в ролетното шкафче, вът­ре в него ми беше монтирана касата.

А като се зададе Възро­дителния процес, малко след побоя в Мо­тела, Държавна сигур­ност ме притисна да споделя агентурата си. А те, доносниците, като се отър­каха в големите на­чалници, спря­ха на мен да дона­сят. Че и срещу мене някои поч­наха да си по­писват.

Та, направих една беля, от младост.

Понапих се на Мотела, понабих едни момчета там. А на едното баща му да се окаже пол­­ков­ник от Военното училище…

Стана тарапаната, към един-два часа през нощта. А аз тъй го ударих тоз маймундел, че си обърнах па­леца на дясната ръка, ей тъй, назад. Като го сложа напред се оп­равя, като го дръпна, се връща на обратно, назад! Пет де­на ми дадоха болнични.

Обаче в четири и половина сутринта пристига в Бал­­­­ван Боян Любенов, ка­питан беше тогава, заедно с мо­ят началник, майор Върбанов. Той като баща ми беше на мене.

И ме вадят по къси гащи от вкъщи, да обяснявам първо на тях, после ще ме инструктирват, как с прокурора да си говоря.

А аз на жена си, докато бях женен, не съм й изне­верявал, ама едно много-много хубаво момиче ме харес­ваше и искаше да ми се обясни. И аз – хоп, с колата, на Мотела.

– И защо точно там?

– Защото, Любо, и тримата сервитьори бяха донос­ници. Знам ги по служба. И ка­то отида, дори места да ня­ма – за Руси има! Фелдшера, Зари и как му беше псев­до­ни­ма на третия, не помня.

Щото им напишат акт за превишена скорост или за друго си нещо, каквото се сетиш, а на сутринта Руси отива при Дежурния, или при Началника на смяната и, естест­вено, двамата скъсваме доку­мента, преди да го за­ведат където трябва.

Така се коландри аген­турата.

А като извадя пари, да си платя – те скачат и се об­иж­­дат.

– Платено е с вересиите, старши! – казват ми.

Та седнало момичето, впечатлява от всякъде, ама в сепа­рето идат петима студенти ли, курсанти цивилни ли, и без да пи­тат сядат до нас. И онзи, на полковника сина, взе да се прис­лам­чва, взе да я кани на танци, а тя с мен, и не ще да го види. Ам­бицира се младежът, взе на сила да я дърпа момата.

– Пич, казвам му, спри с простотиите. Седи си на…

– Ей педераст, да мълчиш, че тук те загробвам! – ми отвръ­ща.

– Я да поизлезем сами, навънка! – му предлагам.

– Ти ли бе, мухльо! – ми съска. – Гогово бе!

Ставаме, ама докато се качвам по витата стълба към изхода, с периферното зрение виждам, че са станали и петимата.

– Така няма да стане! – викам им. И с шутове, а и с юм­руци ги почвам още на стъпалата. Променям предим­с­твото, щото там, в тясното, бройката не е в тяхна изгода. Стана меле, ама аз се оп­равям донякъде.

Барманът извикал патрулката. Тя до Студент­с­ките об­ще­жи­тия била, наблизо, и дойде за минути. Помогнаха и колегите в мелето. Как ще ме оставят сам!

Натоварихме по-буйните двама в багажника, ос­та­налите от­зад на седалката, и – друм. Ама… казах какво се оказа впослед­ствие – син на важен полков­ник бил нахал­никът.

Та, закарват ме мойте началници в Управлението, към то пет сутринта и почвам да пиша. Четат и го късат. Пак пиша! Отново го късат…

Пиша, ама те вече диктуват. Четат и пак го късат. Така три-че­тири пъти, докато им хареса.

– Това е станало и това си видял! – нарежда ми Бо­ян Лю­бе­нов, а моят майор само кима. Спи му се, че не вижда.

Та след тоз случай ми прилапа агентурата Боян Лю­бенов. Аз за­дъл­жен също му станах. Вербува и мене.

Сутринта, в осем, ме викат при военния прокурор. Аз си иг­рая пиесата и – на работа. Прокурорът, Тодор Ла­за­ров се каз­ваше, мисля, не ме подведе под отговорност. Размина се, но си платих скъпо.

Клъвнаха ми чекистите десетината най-добри ин­фор­матори. Маз­ничко, блаж­ничко, со кротце и – край! Взе­ха ми ги!

Че се наложи от тук нататък да работим в коо­пера­ция.

– Как така? Бизнес ли завъртяхте?

– Ей така, Любо! На­мирвам някой младеж, очукан от Соца и предлагам на Лю­бенов да го лансираме. С до­носникът Ка­мен, точно тъй стана.

Дядо му, преди девети, участвал в наказателна ро­та – разс­трелвал партизани. За Камен бъдеще, при това по­ложение, няма. Нито нормална казарма изкара, нито го вземат на работа по не­говата специал­ност, техник на хла­дилници беше. Може само общ работник да бъде, с ци­ганите наедно да е. Измет си беше.

Почна да ми снася до­броволно. Видях му потен­ци­ала и го предложих на шефовете. Решиха да го нап­равят над­зирател, в ед­но ловно стопанство. Хем за него е супер, хем Боян Любенов, от първа ръка, ще знае всичко за Ди­ректора на лов­ното. Него то­ва го интересуваше, ко­руп­ци­ята във властта.

Работи си Камен, бракониерства с големите начал­ници… Той ги обслужва, те го закрилят… Кооперация в дей­ствие. И си донася на Любенов стриктно.

Но като дойде промяната, на десети ноември, аг­ент Камен го махнаха, но такъв си и остана – доносник.

Работим след туй на мелницата в Балван с него, при Дже­латов, а Ка­мен, снасяше всичко на собственика. Решили сме бой­кот да пра­вим с колегите, че Джелатов беше селски хитрец и все не из­плащаше ни обещаното, камо ли бонус от благодарност или за стимул да му се откъсне от ръцете. Сърце нямаше.

Решаваме, в други ден, да затворим портала и да си искаме парите. Камен донесъл на Джелатов и на уре­ченото място, в по­со­ченото време – никой.

Разбрал се поединично с всеки недо­волен, чор­бад­жията. Вди­г­нал с малко па­рите на тарторите на стачко-пре­да­тел­ството, а нас, ор­га­ни­заторите, ни оряза… Толкоз!

И колко по-жалки истории за двулични доносници от таз знам! Те, вярно, са си портачи по рождение, ама Държавна сигурност ги пре­върна в специална каста.

– Плащаха ли им?

– Не се налагаше, да го правят с доносниците.

Тук им пусне по малко келепир, водещият им офи­цер, там си затвори нарочно очи­те за дребни далавери…

Тъй народ от доносници стана българският, бай Лю­­­­бо!

Стана така, че като видя ухилен или доволен човек, по онова време, веднага ми идва в главата – тоз е донасял наскоро.

Взеха да се състезават със спортна злоба, донос­ни­ците, кой по-по най ще стане от тях. Грани­ци не познаваха ни­какви и пред нищо се не спираха.

Усърдие пламна мащабно!

И зловредни действия много така се получиха. Мно­­­го невинни тъй изгоряха и в службата си, но по-лошо бе, че и животът на децата им се зат­лачи.

Не нещо да на­учи, да произведе или да измисли, в полза на про­из­во­дството, се стараеше доносникът, при­мерно. Не! Доно­си само – за лично отмъщение, за дребен келепир, или от служ­­бо­гонство!

Тук ще удари доносникът по инженер някой завеян, дето се е из­пуснал слу­чайно на глас, какво за некадърната власт мисли.

Там ще подхвърли реп­лика или интрига и след то­ва ще заб­рави да каже цялата истина. А потърпевшите много! Всъщност вси­чки останали го отнасяха.

Сви се обикновеният народ и главата прибра си меж­ду ра­менете в нервно очакване. Инициатива за нищо добро не идва у него. Не твори и се не развива. Само страх и озъртане! Наплашиха хората! И станаха важни до­носниците.

И започват да се съмняват, един в друг хората, приятел в приятел, роднина в род­нина, дори съпруг в свойта люби­ма съпруга. И се изпокарват та­ка до развод. Омраза и зло­ба взе да кълни сред народа. И избуя много нагоре.

А за Държавна сигурност туй е добре. Взеха хората от нея да се страхуват, не от партийците или от еднов­ре­меш­ните пишман партизани.

А доносникът грее от радост – осъзнал е, че е силен и важен. Власт има да навреди! От туй кеф му иде в душата!

Каквото и да напише – за него е келепир, а отго­вор­ност не носи. Пред никого и за нищо не отговаря. Ано­нимен е. Един-двама чекисти само го знаят. Сила, която да го спре – няма!

– В България и тогава, и днес, единствено донос­ни­кът беше и продължава да бъде, свободен от скрупули, от контекст и от зад­ръжки! – подкрепи го Доктора. И про­дължи.

– Нарочно, дори на смели и на свободолюбиви се правеха. Провокатори го играеха. Смелост демонстри­ра­ха, най-нагло, доносниците тогава. Но най-важното е, че доносникът, и днес и тогава, не­досегаем ос­тана. А това си е власт, Любо. Наркотик е властта, за те­зи, които я нямат, а я дирят на вся­ка цена. Властта дарява до­носниците с чу­в­ството, че са се сраснали с нея, че са от нея баш, че са­ми­те те са властта.

Народ от унижени и угнетени, ражда лесно пре­датели. Точно те виждат как най-лесно в доноса пряк път към личната свобода и към успеха си личен да извоюват. На всяка цена! Тъй, чрез властта, да вреди неог­раничено и без­на­казано, на който и както си реши, си въобра­зява до­носникът. И лесно решава, че от него самата власт про­излиза. Болест е туй, нелечима. При­с­т­­рас­тяване към ми­зеруване е това.

– Тъй беше, Докторе. Аз си спомням, как се озър­тахме по спирките, някой като разказва виц. Хем в София става това, не в се­ло Балван, нито нейде на майната си! – допълни го Любо Бояджиев. – Или – говориш, говориш, и се сепнеш. И тихо казваш в слушалката, на оня отсреща – туй не е за телефона! Слушат ни най-вероятно! А онези на­­истина слушаха всичко. Така беше, но и сега май не е по-добре!

– Това така, Любчо, ама как да свикнеш и да прие­меш, че свещеникът в църк­вата, ще те записва, да те до­нася после на службите? И какви хора Владици ни ста­на­ха? Май вярата вър­наха при народа и до църквичките ги пуснаха хората, че по-лесно да ги конт­ролират от там съ­що. Агентурата си така удвоиха безплатно.

– Уж казваш, Докторе, че: „И най-ниската трева говори с Небето“, в една пре­дишна твоя книга. Ама къде го това Небе бе хора? Тия попове ли са свързочниците на Господа? Те ли Му пазят телефона? Той глух и сляп ли е за това дето ни се случва?

– Това, бай Русе, е за следващата глава приказка. Айде, на здраве сега!

 

 

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…