– Нещо мълчиш, господин Бояджиев, умисли се сякаш?
– Така е, бай Русе. И има за какво. Ама те слушам…
– Чудя се и аз, как да го продължа тоз разказ? И как главното да не изпусна? Щото очевидното най-трудно се обяснява. Както за въздухът си не мислиш, когато спокоен го дишаш.
…На един приятел, баща му почина. На осми септември. Девети е национален празник. Моргата не работи. В болницата и те празнуват, каквото си празнуват… За баща му на Дучето става дума. И ми се моли Дучи:
– Русе, направи нещо! Поне един смъртен акт да напише моргаджията! Без него не можем да го извадим от камерата и да го погребем, тати. Не е редно там да стои, непогребан!
– Я ме закарй у моргаджията! Как да не може! – паля се аз.
Пък моргаджия е Алито, от Балван. Те таз служба все балванчани я коландрят. Сега един Илийчо, пак от Балван, е такъв специалист. На тоз, сегашния, му викам да даде нещо за гъбички по краката, а той ми дава формалин, дет мажат умрелите и ми се хили:
– Жива гъба няма да ти остане!
– Ами кожата ще ми смъкне ли?
– Охоу! Че с пръстите барабар!
– Кукофелник! – аргасвам го, ама внимателно, че после и аз при него, ща не ща, ще ида. По някое време, де…
Та отиваме у Алито.
– Я излез бе, пиле! – викам му през оградата строго.
Пък той освен другото, искал и сто и петдесет лева на Дучето, че да си отвори службата, и да си свърши работата. Щото било почивен ден и му се развалял кефът.
– Старши, извинявай! – гъне се той в ръцете ми, докато го стискам за врата. – Объркал съм се нещо! Какви пари, нищо не ща! Давай колата тука и да отиваме.
Пристигаме в Търново. Чак тогава проговорихме.
– Бат Дуче, носиш ли дрехите на баща си?
– Ей ги, Али! Тук в тази чанта са. Риза, потник, гащи и чорапи. Панталонът и сакото са в другата. И обувките на тати са вътре в нея. Той и един одеколон „Тройной“ обичаше да си слага на бузите, като се измие сутрин. И него нося.
А с нас за помощник е един много корав българин, дето е работил като дървосекач в Коми двайсет и пет години. Само с мечките в Русия не е спал, по горите там. Пък кой го знай, всъщност.
Спираме пред болницата, влизаме тъй, отзад, към моргата. Алито омете навътре, да светне лампи и да поразтреби, че да влезем и ние, ама на светло. Иначе там си е страшничко дори на лампа, ама с нея – по-бива.
Мина малко време, Алито се показва през един малък прозорец и пита:
– Някой ще дойде ли да помага?
Синът на бай Иван Драгомиров, Дучето, се насра! Че и на рев го избива отвътре. Къде ще оправя сам той баща си в моргата?! Коравия българин, зетят на Дучето, Гуньо от Коми – и той нещо с омекнали крака се оказа, прилошавало му от умрели. Инак за друго – насреща е твърдо. Ковчегът, отпред, сам щял да носи. Единствен аз останах, за работа годен. Нали съм милиционер – всичко съм виждал, викат ми. И сам влязох в моргата.
Взех и пачката с дрехите. Заставам отстрани, до Алито. Ама като видях бай Иван Драгомиров – той човека постоянно се бръснеше, помня. Беше счетоводител в ТКЗС-то. Интелигентен, спретнат иначе мъж, а сега – една голяма брада пуснал!
– Тя расте косата и на мъртвите…
– Не, Любчо! Отхлупили му скалпа, при аутопсията, и го заметнали напред. И така го оставили в хладилника. Аз на брада го направих. Пък Алито, глупака, тъй го извади пред мене!
Обърна го назад, перчема на бай Иван, Алито, и иска дрехите да му подавам. Преди туй, на две – на три, с един маркуч го уми, върху една мозаечната маса. Изчака да се отече водата през една дупка в цимента. Избърса го с кърпата, дето му носех и понечва да го облича, за последното му пътуване, от тоя свят, на някъде си.
Аз съм подредил дрехите на един олющен от червена боя стол и му подавам, каквото поиска.
И, опитва Алито, да му надене на бай Иван Драгомиров потника, ама той се одървил човекът и не става да го облече така.
Придърпа го към ъгъла на мозаечната маса Алито и – чат! Счупи му ръката в ставата! Облече му жарсяният потник, приглади го, да няма гънки, и понечва да облича ризата. Ама ръкавите не може да ги нахлузи. Чат! Счупи му и другата ръка! Облече ризата, закопча й копчетата, сложи му и боксерки. Поглежда към чорапите, обу му и тях, и панталона, ама обувките стоят на кестерме. А те, едни половинки гьонени, не стоят на мястото си, изхлузват се и сами падат от краката.
Придърпа моргаджията краката на човека към другия ръб на масата и – чат, чат! Начупи му ги и двата в глезените, охлаби ги, и го натъкми за ковчега, ама в обувки. Сакото го облече по-лесно. Не се наложи да чупи повече нищо.
Взе една дървена кутия, извади един дълъг, кат дебела пръчка сапун, сапуниса го по лицето и с бръснач го обръсна, на две – на три. Тук го пореже, притиска с малко стипца, там същото упражнение, да не личи много-много къде го е нарязал… Понапръска го и с одеколона.
А бе, начупи го отгоре и отдолу и го облече!
Пригласи го, Алито, бай Иван Драгомиров, за пред хората.
Аз съм изтръпнал от ужас и само червеният стол, на който съм се облегнал ме държи да не падна на плочките по очи. Свят ми се вие. Омаляха ми и краката, ама няма кой. Ония двамата, навънка, добре че не бяха вътре при бай Иван. И тях щяхме да обличаме скоропостижно, ако бяха видели какво се случи.
Докараха ковчег, да го сложим вътре. Обаче ние сме с един „Вартбург“ комби, на Дучето колата, и сме четирима – Алито, Аз, Гуньо и Дучи. Седалките няма как да паднат и да се събере вътре ковчега. Сложихме го бай Иван в едно одеяло, събрахме го, на комбито в багажника, и го закарахме стареца, начупен, ама направен и обръснат – в Балван. Свалихме го у тях, сложихме му и вратовръзка, че хора ще го гледат пременен, като го изпращат за оттатък…
– Пък там, на баира, в гробището, кой ще го гледа под дрехите здрав ли е мъртвецът! – вика ми Алито…
После Дучето и Гуньо се върнаха за ковчега. Инак не може. Национален празник е! Никой не ще да работи.
И ме питаш, бай Любо, за Соца! Той, Соцът, умрял като бай Иван Драгомиров! Целият помлян под премяната, ама всеки иска да го види спретнат. Да му пролее сълза на вратовръзката, като се прощава с него! Спомени измислени да разказва и поуки въобразени да търси измежду им.
Само дето, Соца, на живо го чупеха и преобличаха, още активните борци и слугите им!
Тук не им харесва, че им убива нещо – храссс! Счупят го по своя мярка. Готово!
Там им не пасва на простотията – пак с трясък го счупят. Крайник по крайник, ребро по ребро! И заливат с одеколона…
И какво, като са му сложили най-червената вратовръзка на Соца, да му държи скалпа, че отхлупен да се не вее в историята?
А можеше ли инак?
Как и кой! И с акъл какъв?
От горите слязоха и от дупките излязоха Командирите – това само могат! Баш това и направиха със Соца.
Топли ли те теб, Любчо, че обувките му са нови и лъснати, като няма здрави и живи крака, да се върне назад, Соца! Счупени, че помляни са и те, и целият той. Костичка по костичка… Нищо, че са му обули нови чорапи, и със сърп и чук са ги извезали!
Моргаджии сме и ние тука! На мъртвеца премяна надяваме, че да ни хареса в таз специална одежда, и с тоз одеколон мумията на Соца.
Ама какво правим, че да я наденем връз него, нашата представа, не дрехата – всъщност не казваме!
Помляхме го от чупене миналото! От горе до долу го накривихме, че да ни пасне на приказката!
Що професори и политолози се изказваха, много бяха, след десети ноември! И всеки нови дрехи се мъчи да му надене на Соца. Посмъртно.
Не се получава от приказки – придърпат го към ръба на масата в някое студио и – храс, прас! Начупят го и готово!
Хрущи в ставите Соца и се не дава на науката. Тъй и тъй е било, обаче, разправят ни учените. Тенденциите – такива, че такива. Концепциите онакива, та чак до крушата крива. Резултатите да му скиваш… Отврат и измама!
Ама къде ще ходи, с тез непотребни сакати крака Соца, да се защитава? Пък и защо му е? Там, долу, при мъртвите, пука ли му…
Тъй и моят офицер, от Държавна сигурност, полковник Боян Любенов. Раздаваше команди и пари, на нарочни хора. Все по тъмно работа вършеше. Потаен и скрит беше. Проекти за бъдещето му се въртяха в главата. Не нашето, неговото. Чат-пат по нещо споделяше. Сладко говореше инак и си вярваше, сякаш, в началото. Ама почна по един начин той, а свърши по обратния. И животът му копие стана на Соца.
Затуй ви разказвам за него.
Деветдесета година иде при мене, в Балван, Боян Любенов.
– Дай ми, Русе, пет-шест човека, че ми трябват за докери. За няколко дни, може и за седмица. Бизнес има!
Имаше той вече пет камиона „Шкода – Европа“ и беше започнал търговия на едро да прави. Сол да продава. Монопол бяха направили служителите на Държавна сигурност със стоките от пристанище Варна. Дори бяха разпределили страната – за всеки началник владение имаше.
И си го пази оня от другите, като него дето са, че те бяха лакоми всичките, и то – по много. Вълци!
Казвал ми е Боян, че по два пъти на денонощие е успявал да превърти парите от стоката.
Връзки, контакти, натиск, принуда, заплахи, точна информация, власт – всичко нужно в ръцете му беше.
Деветдесет и първа вече е.
Въртеше полковникът складове на едро в няколко окръжни града. Но вече продаваше всичко.
И по някое време, май есента беше, отивам по негова молба във Ветринци.
Влизаме в колата му и гледам, на седалката отзад – четири куфарчета. Мълчим, както обикновено. Стигаме Търново, Боян Любенов ми отвори едното, да ми покаже – пълно с пари!
Прави същото, както през есента на осемдесет и девета, Боян Любенов. Само че, от собствено име вече ги дава парите.
Бизнеси и предприятия купува, принудително.
Рейдърства из фабриките наоколо, ще си помислите.
Не! Прави работническо-мениджърска приватизация, с подставени лица. Пари, натиск и власт, в комбинация с мутренски прийоми, по-сетне! Холдинги прави полковникът. Законни. От нечие име, като че да действа.
Не чувам го името ясно. Откъслечно само долавям по някоя сричка. А то, като парола им действа на пристигащите. Не се противят, само кимат. Подписват, прибират си куфарчето и се стопяват в тъмнината. Бръмва кола по в страни и това е. Следва приватизация на остатъците от държавата. Така, в тъмното, с куфарчета и с Държавна сигурност се родиха местните величия.
Раздаде на мълчаливите мищурии тъй пари Боян Любенов. Те дойдоха по график, като на зъболекар. Подписаха нещо… Един нотариус седеше в съседство, в друга кола. Сценарият иначе същият, като тогава, преди десети ноември, си беше. Стегнат график. Половин-един час и – готово.
Тъй три пъти. Аз за толкова знам.
Все същото. Парите идат от Ветринци в Търново. Раздаваме куфарчетата с парите, вечер, на един паркинг до паметника на „Майка България“. Прибираме документи някакви, подписани и подпечатани от нотариусът, и – обратно.
За работа не говорим. А май направо си мълчим и двамата. Той заради мълчанието ме харесваше полковникът.
Следващите пет-шест години взе да страни от мене.
Мине не мине, един-два пъти в годината се обади, ама ей така, от немай къде. Пием по едно-две, и без много приказки, до следващия път.
Било е две хиляди и осма година.
Работя на Мелницата в Балван. Идва в къщи полковникът и ми казва:
– Заминавам при Чорбаджиите.
Къде са те, и кои са – не знам. И не съм имал глупостта да го питам.
– Ще може ли, за една-две седмици, да ми гледаш пауните и другите декоративни птици в къщи? И пет-шест агънца имам.
– Добре, другарю полковник! Готово.
Остави ми един стар голям ключ. Аз знам, че е за стопанските постройки. Другото по друг начин се ключеше и се отключваше. Оказа се, че за тез години не я е сменил системата. А аз от осемдесет и девета я знам. Нали папки горих тогава.
Ходя, храня, почиствам им на животинките, ама мина повече време. Свърши и зърното. Заклах агнетата и на буркани му ги направих. Другото във фризера му прибрах.
Два месеца и повече минаха, не две седмици. Някои птици ги нападна вредител, лисица ли, бялка ли? Други се разболяха. Ама аз съм обещал и не пропущам надвечер да ида.
А той си не иде, Боян Любенов.
Мина зимата, почна пролетта на две хиляди и девета.
Една сутрин някой ми чука на стъклото. Боян Любенов е, ама подпрян на патерици и с един крак само! До коляното другият е отрязан.
– Бояне, другарю полковник, какво е туй нещо?!
– Бела, Русе, голяма! Гангрена стана…
Дори не ща да си спомням, какво ми каза тогава. Лъжа беше от всякъде! Негова си работа. Ама смачкан и изпит, направо свършен го припознах.
Отивам да го навестя след три-четири дни. Пием ракийка, камината гори, ама аз не подпитвам. Знам го и не смея. След час се прибрах. Май нищо и не говорихме.
Минаха още две-три години.
Загубихме връзка, и през две и дванайста – Боян Любенов се обеси.
Ама аз на над двеста обесвания съм бил и мога веднага да позная, дали е бил жив, като си е сложил въжето, или на убит са надянали примката после. И как ще се бесиш на вратата в къщата с крака подгънати в коленете, че примката къса е, да го държи над земята?
– Чорбаджиите са! – минава ми през ума.
Няма ни жена му, нито децата. Те са някъде по Америка. Скрил ги беше още в доброто за него време. Предвидил беше поне това. Само аз, бай Марин и бай Йонко, съседът дето го открил на въжето, сме.
Вървим след ковчега към гробището и си говорим. И научавам, че при аутопсията в краката на Любенов открили няколко железни пирона. И в здравия, и в отрязания до коляното. Ясно ми стана, че са го потрошили Чорбаджиите, когато му храних животните. Ама и това не е помогнало да получат каквото търсят, че го самообесиха след време. Да ги не заподозрат, са изчакали. Че времената станаха малко по-други. Уж…
Или не е казал всичко и са продължили да го следят, и насилват, полека-лека?
И си спомних, че имаше в къщата си скривалище, по-тайно от туй на Васил Левски. Пушки с нумизматична стойност и други оръжия там беше сложил. От конфискации и от контрабанда ги беше събрал. Децата му и аз само знаехме за тоз бункер.
И взех, че отидох, да видя какво е станало с него.
Всичко беше разбито и овършано. Тухла върху тухла не стоеше, камък над камъка нямаше там. Една голяма дупка в двора, дето пет души не могат за една нощ да я изкопаят. Ясно ми стана, а на полицията – хич.
Самоубийство от болестно отчаяние било!
Как се самоубива чекист?! Най-много с куршум. С въже – никогаж! Окото му не трепваше на Боян Любенов. Камо ли някой да го уплаши така, че да бърза, изневиделица, да се беси на вратата си, в къщи!
Каквото беше им взел, всичко обратно, барабар с него, си взеха онези. Дебнали са го с години, да разберат, къде го държи, и са го издебнали.
Ценности ли? Не! Папки е крил полковникът.
И вероятно се е издал с информацията от тях. И са го погнали, за таз информация. Щото онез, в папките, бяха докопали по онуй време вече властта и да му се връзват на номерата не ги устройва. Въжето на вратата и – айде!
Кой взел куфарче, кой дал… Свърши се тъй!
И го говоря това, че представа си нямаме, трийсет години след Соца, колко е жива и силна ръката на тарторите в Държавна сигурност. Чорбаджиите! Днес даже, пак е така.
Уверен съм, че от днешните служби по-силни са старите чекисти. А вероятно, дори и сега, редят те пасианса в България. Сменят властите като дрехите на мъртвец. Тук счупят, там изкривят или натиснат, щото държавата тяхна е. Омотали са я в паяжина от доносници и подлизурковци.
– Папките са живота им. Ама и нашият също е там. И са в техните бункери подредени съдбите ни – по тематика: минало, днес и бъдеще. Като искат ще я съживят Родината. Като решат, ще я почупят и – в гробищата, попременена за пред хората, ще я пратят… – Обади се Доктора и продължи.
– Нова Конституция ще предложат или нов Наказателен кодекс. Нова Родина ще ни измислят. Собствеността, за парлама, ще сменят, ама тя си остава пак тяхна. Те като натиснат тук – охкат милиони оттатък. Каква частна собственост, що за инициатива? Държат държавата, като бухалка и млатят наред…
– И с нас точно това продължават да правят, господин Главен! – съгласи се бай Руси.
– Моргаджиите баш те са! – продължи Доктора.
– Не си почиват, дори на девети септември, обаче. Празнични и почивни дни нямат си в графика. Трупове много облекли и разсъблекли са. Един повече или по-малко – за тях няма проблем! Разликата е, че на живо чупят и костите, и съдбите, а после преобличат и погребват покойници. Някои с почести, ама – в срам и в унижение, по-често.
– И си мисля, господин Главен, че моето поколение не преживя войни, ама и мир не усети истински. От всякъде ни смачкваха или пасяха. Страшен свят беше! За един съзнателен живот – нищо смислено се не случва! – бай Руси допълни, а д.н. Габеров продължи.
– Уж подмениха Диктатурата с Демокрацията, ама все същите я управляват и притежават. Все те, от немай къде, се явяват като Чорбаджии.
Ама тъй са си оплели кошницата, че дори нещо умно да измислим – ще ни стане чак срамно и жално от мислите ни. Дори ще се погнусим от себе си.
– А как вербуваха в милицията тогава, бай Русе? – подпитва Любо Бояджиев, за който практичността важна ценност си беше.
– По три начина, господин Бояджиев. Или го хващаш в нарушение, ама такова, че да можеш хем да го притесняваш, хем да му го простиш. Или го ухажваш с благинки, че да се почувства избран, и да ти стане приятел, щото от по-доброто трудно се отвиква. Но най-вече някои от доносниците са си родени такива. И от тези, третите, най-полза имаше службата.
Знаят – и какво, и как, и кога, но най-вече срещу кого, и колко да напишат. Родени с таланта си са тез последните мушмороци! Иде си им от вътре! Вродено им е.
Мен ме прихванаха от невнимание. Сбих се с едни младежи на Мотела „Света гора“ в Търново.
А аз, за първите две-три години на службата в Балван, съм вербувал към двайсет човека. Вместо да маам крачоли по нощите и през плетовете да им заничам, или пък да подслушвам разговори в телефонната централа на село, щото и това си беше метод… Не! Създадох си своя, лична агентура.
И не ходя на работа, да ловя Михаля, а той – бай ти Михал, сам, доброволно, с усмивка иде да ми докладва. По начин, по който съм го научил аз да го прави. Стегнато, с факти и без клевети.
А трябва доносникът да ти стане приятел. Да иска да е такъв, по-точно да ви го кажа. Пък ти да му правиш услуги, че да го подбутваш в туй правилно направление.
Примерно, отива доносникът на преглед в КАТ с колата, а ти с него си. И като те познават колегите, не му търсят кусури за автомобила, лесно минава, ама му се услажда. И – ще не ще, от днес нататък ще те търси, сам ще се натиска. Става зависим от удобството и от спокойствието си. И почва да пише по свое желание. Спиране няма!
А да не мислите, че като съм искал с мир да реша проблема, с преименуването на турците, в Ново село – моите агенти-турци не са ми го подсказали отговорът? Напротив!
– Бай Зорап, – донасят ми, – иска по тоз начин, мирно да стане. Това нещо обсъждат първенците турци! – ми докладва агентурата.
Как иначе да разбера, че главите на семействата турци, в Ново село, са готови да преклонят глава, ама да не е пред сабя, а пред думата за сабята…
Те ми предложиха удобен за тях сценарий, и бяха готови да го играят така. Аз просто приех. Съгласих се.
Примерно, имах един агент, млад турчин, мой набор, „Галоша“ му беше прякора, в моята картотека. А той седмица преди това още, в Балван ме откри, уж случайно, и ми подхвърля за тази развръзка.
Щото властта управляваше много често, тогава, със слухове.
А хората знаеха, че щом някой удря нервно самара – скоро ще почне с пръчката и магарето по гърба да бие.
От мен това се искаше – да знам решението на проблема. Аз това двайсет години и три дни го работих и то с удоволствие. Разрешавах проблеми в тез осем села, които ми се числяха.
Ама едни доносници са много верни, а други, като пишат доноси, първо – на теб срещу мен, а веднага след туй, – на мен срещу тебе!
Имах такъв доносник, Камен му беше псевдонима…
– Защо това име?
– Тъй го кръсти Боян Любенов сетне.
Та Камен и останалите ги описах в една картотека. Заключих я в ролетното шкафче, вътре в него ми беше монтирана касата.
А като се зададе Възродителния процес, малко след побоя в Мотела, Държавна сигурност ме притисна да споделя агентурата си. А те, доносниците, като се отъркаха в големите началници, спряха на мен да донасят. Че и срещу мене някои почнаха да си пописват.
Та, направих една беля, от младост.
Понапих се на Мотела, понабих едни момчета там. А на едното баща му да се окаже полковник от Военното училище…
Стана тарапаната, към един-два часа през нощта. А аз тъй го ударих тоз маймундел, че си обърнах палеца на дясната ръка, ей тъй, назад. Като го сложа напред се оправя, като го дръпна, се връща на обратно, назад! Пет дена ми дадоха болнични.
Обаче в четири и половина сутринта пристига в Балван Боян Любенов, капитан беше тогава, заедно с моят началник, майор Върбанов. Той като баща ми беше на мене.
И ме вадят по къси гащи от вкъщи, да обяснявам първо на тях, после ще ме инструктирват, как с прокурора да си говоря.
А аз на жена си, докато бях женен, не съм й изневерявал, ама едно много-много хубаво момиче ме харесваше и искаше да ми се обясни. И аз – хоп, с колата, на Мотела.
– И защо точно там?
– Защото, Любо, и тримата сервитьори бяха доносници. Знам ги по служба. И като отида, дори места да няма – за Руси има! Фелдшера, Зари и как му беше псевдонима на третия, не помня.
Щото им напишат акт за превишена скорост или за друго си нещо, каквото се сетиш, а на сутринта Руси отива при Дежурния, или при Началника на смяната и, естествено, двамата скъсваме документа, преди да го заведат където трябва.
Така се коландри агентурата.
А като извадя пари, да си платя – те скачат и се обиждат.
– Платено е с вересиите, старши! – казват ми.
Та седнало момичето, впечатлява от всякъде, ама в сепарето идат петима студенти ли, курсанти цивилни ли, и без да питат сядат до нас. И онзи, на полковника сина, взе да се присламчва, взе да я кани на танци, а тя с мен, и не ще да го види. Амбицира се младежът, взе на сила да я дърпа момата.
– Пич, казвам му, спри с простотиите. Седи си на…
– Ей педераст, да мълчиш, че тук те загробвам! – ми отвръща.
– Я да поизлезем сами, навънка! – му предлагам.
– Ти ли бе, мухльо! – ми съска. – Гогово бе!
Ставаме, ама докато се качвам по витата стълба към изхода, с периферното зрение виждам, че са станали и петимата.
– Така няма да стане! – викам им. И с шутове, а и с юмруци ги почвам още на стъпалата. Променям предимството, щото там, в тясното, бройката не е в тяхна изгода. Стана меле, ама аз се оправям донякъде.
Барманът извикал патрулката. Тя до Студентските общежития била, наблизо, и дойде за минути. Помогнаха и колегите в мелето. Как ще ме оставят сам!
Натоварихме по-буйните двама в багажника, останалите отзад на седалката, и – друм. Ама… казах какво се оказа впоследствие – син на важен полковник бил нахалникът.
Та, закарват ме мойте началници в Управлението, към то пет сутринта и почвам да пиша. Четат и го късат. Пак пиша! Отново го късат…
Пиша, ама те вече диктуват. Четат и пак го късат. Така три-четири пъти, докато им хареса.
– Това е станало и това си видял! – нарежда ми Боян Любенов, а моят майор само кима. Спи му се, че не вижда.
Та след тоз случай ми прилапа агентурата Боян Любенов. Аз задължен също му станах. Вербува и мене.
Сутринта, в осем, ме викат при военния прокурор. Аз си играя пиесата и – на работа. Прокурорът, Тодор Лазаров се казваше, мисля, не ме подведе под отговорност. Размина се, но си платих скъпо.
Клъвнаха ми чекистите десетината най-добри информатори. Мазничко, блажничко, со кротце и – край! Взеха ми ги!
Че се наложи от тук нататък да работим в кооперация.
– Как така? Бизнес ли завъртяхте?
– Ей така, Любо! Намирвам някой младеж, очукан от Соца и предлагам на Любенов да го лансираме. С доносникът Камен, точно тъй стана.
Дядо му, преди девети, участвал в наказателна рота – разстрелвал партизани. За Камен бъдеще, при това положение, няма. Нито нормална казарма изкара, нито го вземат на работа по неговата специалност, техник на хладилници беше. Може само общ работник да бъде, с циганите наедно да е. Измет си беше.
Почна да ми снася доброволно. Видях му потенциала и го предложих на шефовете. Решиха да го направят надзирател, в едно ловно стопанство. Хем за него е супер, хем Боян Любенов, от първа ръка, ще знае всичко за Директора на ловното. Него това го интересуваше, корупцията във властта.
Работи си Камен, бракониерства с големите началници… Той ги обслужва, те го закрилят… Кооперация в действие. И си донася на Любенов стриктно.
Но като дойде промяната, на десети ноември, агент Камен го махнаха, но такъв си и остана – доносник.
Работим след туй на мелницата в Балван с него, при Джелатов, а Камен, снасяше всичко на собственика. Решили сме бойкот да правим с колегите, че Джелатов беше селски хитрец и все не изплащаше ни обещаното, камо ли бонус от благодарност или за стимул да му се откъсне от ръцете. Сърце нямаше.
Решаваме, в други ден, да затворим портала и да си искаме парите. Камен донесъл на Джелатов и на уреченото място, в посоченото време – никой.
Разбрал се поединично с всеки недоволен, чорбаджията. Вдигнал с малко парите на тарторите на стачко-предателството, а нас, организаторите, ни оряза… Толкоз!
И колко по-жалки истории за двулични доносници от таз знам! Те, вярно, са си портачи по рождение, ама Държавна сигурност ги превърна в специална каста.
– Плащаха ли им?
– Не се налагаше, да го правят с доносниците.
Тук им пусне по малко келепир, водещият им офицер, там си затвори нарочно очите за дребни далавери…
Тъй народ от доносници стана българският, бай Любо!
Стана така, че като видя ухилен или доволен човек, по онова време, веднага ми идва в главата – тоз е донасял наскоро.
Взеха да се състезават със спортна злоба, доносниците, кой по-по най ще стане от тях. Граници не познаваха никакви и пред нищо се не спираха.
Усърдие пламна мащабно!
И зловредни действия много така се получиха. Много невинни тъй изгоряха и в службата си, но по-лошо бе, че и животът на децата им се затлачи.
Не нещо да научи, да произведе или да измисли, в полза на производството, се стараеше доносникът, примерно. Не! Доноси само – за лично отмъщение, за дребен келепир, или от службогонство!
Тук ще удари доносникът по инженер някой завеян, дето се е изпуснал случайно на глас, какво за некадърната власт мисли.
Там ще подхвърли реплика или интрига и след това ще забрави да каже цялата истина. А потърпевшите много! Всъщност всички останали го отнасяха.
Сви се обикновеният народ и главата прибра си между раменете в нервно очакване. Инициатива за нищо добро не идва у него. Не твори и се не развива. Само страх и озъртане! Наплашиха хората! И станаха важни доносниците.
И започват да се съмняват, един в друг хората, приятел в приятел, роднина в роднина, дори съпруг в свойта любима съпруга. И се изпокарват така до развод. Омраза и злоба взе да кълни сред народа. И избуя много нагоре.
А за Държавна сигурност туй е добре. Взеха хората от нея да се страхуват, не от партийците или от едновремешните пишман партизани.
А доносникът грее от радост – осъзнал е, че е силен и важен. Власт има да навреди! От туй кеф му иде в душата!
Каквото и да напише – за него е келепир, а отговорност не носи. Пред никого и за нищо не отговаря. Анонимен е. Един-двама чекисти само го знаят. Сила, която да го спре – няма!
– В България и тогава, и днес, единствено доносникът беше и продължава да бъде, свободен от скрупули, от контекст и от задръжки! – подкрепи го Доктора. И продължи.
– Нарочно, дори на смели и на свободолюбиви се правеха. Провокатори го играеха. Смелост демонстрираха, най-нагло, доносниците тогава. Но най-важното е, че доносникът, и днес и тогава, недосегаем остана. А това си е власт, Любо. Наркотик е властта, за тези, които я нямат, а я дирят на всяка цена. Властта дарява доносниците с чувството, че са се сраснали с нея, че са от нея баш, че самите те са властта.
Народ от унижени и угнетени, ражда лесно предатели. Точно те виждат как най-лесно в доноса пряк път към личната свобода и към успеха си личен да извоюват. На всяка цена! Тъй, чрез властта, да вреди неограничено и безнаказано, на който и както си реши, си въобразява доносникът. И лесно решава, че от него самата власт произлиза. Болест е туй, нелечима. Пристрастяване към мизеруване е това.
– Тъй беше, Докторе. Аз си спомням, как се озъртахме по спирките, някой като разказва виц. Хем в София става това, не в село Балван, нито нейде на майната си! – допълни го Любо Бояджиев. – Или – говориш, говориш, и се сепнеш. И тихо казваш в слушалката, на оня отсреща – туй не е за телефона! Слушат ни най-вероятно! А онези наистина слушаха всичко. Така беше, но и сега май не е по-добре!
– Това така, Любчо, ама как да свикнеш и да приемеш, че свещеникът в църквата, ще те записва, да те донася после на службите? И какви хора Владици ни станаха? Май вярата върнаха при народа и до църквичките ги пуснаха хората, че по-лесно да ги контролират от там също. Агентурата си така удвоиха безплатно.
– Уж казваш, Докторе, че: „И най-ниската трева говори с Небето“, в една предишна твоя книга. Ама къде го това Небе бе хора? Тия попове ли са свързочниците на Господа? Те ли Му пазят телефона? Той глух и сляп ли е за това дето ни се случва?
– Това, бай Русе, е за следващата глава приказка. Айде, на здраве сега!
