Когато говорим за отношенията между две държави с толкова дълготрайни, дори вековни взаимни контакти като България и Русия, трябва да имаме предвид както традициите, така и промените с геополитически или чисто политически характер. Това е призмата, през която ще се опитам да представя развитието през последните десетилетия на неформалните българо-руски отношения, наричани народна или публична дипломация.
Последните три десетилетия маркираха един съвсем нов период в нашите двустранни отношения. Става дума за десетилетията, настъпили след разпадането на Източния блок в края на 80-те години, които донесоха поредната рязка промяна в историята ни. За да очертая характера ѝ, трябва да припомня, че по време на почти половинвековното съществуване на Източния блок България беше най-близкият съюзник на Съветския съюз. Това е изходната точка за настъпилите през 90-те години промени и е ясно, че след подобно минало еволюцията може да е само в една посока – раздалечаване и охлаждане на официалните политически отношения. Или, както се пее в една популярна българска песен по стихове на Блага Димитрова: „Бяхме най-близки… Затова отсега нататък ще сме най-чужди в света”.
И действително, още през лятото на 1991 г. се стигна до денонсирането на българо-съветския договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ по инициатива на българския президент д-р Желю Желев. Това щеше да нанесе тежък удар върху двустранните отношения, ако разпадането на Съветския съюз четири месеца по-късно не намали непосредствените му последици, тъй като след година – на 4 август 1992 г., в София беше подписан нов договор вече между Република България и Руската федерация. Той съдържаше традиционните за всички двустранни отношения положения, но вече не беше договор между две съюзени страни, защото като рамка бяха посочени ООН и СССЕ, сега ОССЕ. Този договор даде сигнал за трансформирането на българо-руските отношения от съюзни просто в добросъседски, каквито са българските отношения и с всички останали страни.
Новият договор очерта рамката, в която се развиваха двустранните отношения през всички последвали години, при това не само официалните отношения между държавните органи, а и неофициалните между различните обществени организации и гражданите.
Още в началото трябва да посоча и голямата зависимост на публичната дипломация от водещите политически и външнополитически тенденции и атмосферата, която те създават. А специално за България тези промени доведоха не само до дълбоки социални сътресения, но и до коренна промяна в отношението към Русия.
Известно е, че в Източния блок българската русофилска традиция беше изключение сред останалите страни, тъй като симпатиите и уважението към Русия бяха изградени още при Освобождението от Османско владичество благодарение на кръвопролитната война, която Руската империя води с Османската през 1877-1878 г. Но започналото в началото на 90-те години преучредяване на българската държава засегна остро именно тази характеристика, защото дошлите тогава на власт нови политически сили не само бяха русофобски, а и обвиняваха Русия и Съветския съюз за всички неуспехи на опитите за решаване на българския национален въпрос в миналото (Стоян Ганев например искаше да съди Съветския съюз за нанесени на България щети). Вярно е, че тази политическа линия предизвика остри вътрешнополитически спорове и гражданско несъгласие, но несъмнено тя се отрази на двустранните отношения и то дори по-тежко върху обществените отношения, отколкото върху официалните. В отговор на възобновената българска русофобия (съществувала официално и преди 1944 г., а неофициално и в епохата на социализма) се появи и руската българофобия, която наблюдаваме и днес. Тези две тенденции пряко засягат публичната дипломация.
Но въпреки трансформационните проблеми в България, в началото интересът към контактите с Русия, към руския език и култура се запазиха на високо равнище. Това се дължеше както на изградените в социалистическата епоха организации като Общонародния комитет за българо-съветска дружба, трансформиран в началото на 90-те години във Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД, организитор на настоящата международна конференция, на Дружеството на русистите в България, създадено през 1967 г., на книжарниците за руска и съветска литература из цялата страна, както и на огромния брой учители по руски език, който се изучаваше в средния и горния курс в училищата. За разширяване на чисто човешките връзки съдействаха и многобройните руски и съветски граждани, които живееха в България благодарение на семействата, създадени с българи, както и хилядите българи, възпитаните на съветските висши училища. Както показа развитието на двустранните отношения, човешкият фактор е бил и остава най-трайното свързващо звено.
Новото голямо предизвикателство се роди, след като в началото на ХХI в. България започва своята евроатлантическа интеграция, завършила през 2004 г. с присъединяването ѝ към НАТО, а през 2007 г. с приемането ѝ в ЕС. Тогава официалните отношения започват да се разхлабват, но като компенсация все по-голяма роля започнаха да играят неофициалните. Те продължиха да с помощта на създадените в епохата на социализма културни центрове в София и Москва. Тези институции продължават да подпомагат срещите на българското и руското общество с изтъкнати културни, научни и обществени дейци и произведения на другата страна, подпомагащи взаимното опознаване. Това опознаване се оказа още по-необходимо, след като преживените и от двете страни дълбоки трансформации им придадоха нов облик, твърде различен от онзи, в който българите бяха свикнали да виждат Русия, а руснаците – България. Затова взаимното опознаване е толкова важно днес. Към това се прибавя и неумолимият ход на времето, което постепенно изчерпва социалистическото наследство в българо-руските отношения. Руският език беше премахнат от средното училище, учителите по руски се преквалифицираха (обикновено като учители по английски), руските книжарници се превърнаха в такива за чуждестранна литература. Резултатът е, че новите поколения вече не ползват руски език, което затруднява контактите с руската книжнина и култура, а огромната рускоезична литература в библиотеките им става все по-трудно достъпна. Тези тенденции налагат търсенето на нови възможности за възстановянате на контактите и взаимното опознаване.
Съвременните обществени организации разполагат с относителна самостоятелност от политическата конюнктура, което им позволява да действат по-свободно от държавните институции и да осигуряват неформални контакти. Става дума за възможностите да организират двустранни срещи в различни сфери, да съдействат за прякото и опосредствано запознаване с постиженията на двете страни и да поддържат шанса за съвместна дейност в бъдеще.
Какви са предимствата на българо-руските обществени контакти? На първо място това, че в България те са независими от политическата конюнктура. Това придава трайност на тяхната линия и им осигурява възможност за дълбинно влияние в обществото, на което съдействат и засилващите се антипартийни нагласи в българското общество. Другото предимство е в това, че те посвещават усилията си на дейности, далечни от политико-икономическа конюнктура. Имам предвид възраждането на културните и професионалните организации, благодарение на чиято дейност се засилва интересът към изучаването на руски език (както в училищата, така и извън тях), множат се руските културни прояви – турнета, концерти, постановки, издателска дейност, които предизвикват все по-шрок интерес, руската телевизия, предлагана от кабелните оператори, които предоставят на българите алтернативна гледна точка за събитията в Руската федерация и по света, а появилите се през последните години руски магазини запазват спомените от миналото в кулинарията и за природното лечение.
Накратко ще изброя някои от успехите на дейността на публичната дипломация за запазване на връзките с руската култура и общество. От години това става с помощта на организираните ежегодно след 2003 г. септемврийски събори край язовира „Копринка” (Казанлъшко) на българи, свързани с Русия (партия „Русофили”), на които се събират по 10 хиляди души. Подобно въздействие имат и годишните сбирки и на възпитаниците на съветските и руските висши училища.
Българо-руски срещи, научни конференции и проекти организират както вече спомената Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД и Фондация „Славяни”, още и Фондацията „Устойчиво развитие за България”, учредена през 1998 г. под председателството на Станка Шопова. Благодарение на тях не прекъсват връзките между българските и руските учени, които се възползват от многобройните паметни дати, свързващи двете страни, за да провеждат срещи, конференции и да работят по съвместни научни проекти, интересът към които не само не намалява, а продължава да нараства. Повечето български университети запазиха контактите си с руските, като дори пандемията през последната година и половина не спря провеждането на съвместни конференции, а дори в някаква степен ги улесни, защото при дистанционното им провеждане няма проблеми с визите и финансиране на пътуванията. Макар че трябва да призная, че участието в дистанционна конференция не може да се сравни с присъственото заради човешкия контакт, най-важното условие за пуличната дипломация.
Научните контакти имат важно значение, но за по-тесен специализиран кръг, докато реалното културно присъствие въздейства върху много повече хора. За това говорят големите успехи на концертите на любимата на много българи група Любэ, на Дима Билан, на Хора на Турецкий, на руския балет и на многобройните руски виртуози на класическата музика в България. Българският театрален режисьор Александър Морфов от години работи в руски театри в Санкт Петербург и Москва и получава руски театрални награди (Золотая муза 2000 г., Золотой софит 2004, Чайка 2006, Хрустальная Турандот 2006), а поппевецът Кристиян Костов, роден в Москва с баща българин, през 2017 г. постигна най-големият успех за България в Евровизия, като зае второто място.
Всичко изброено говори за голямата роля на публичната дипломация за запазване на междучовешките отношения и за взаимното запознаване с живота и културата на България и Русия. Това са безспорните успехи. Същевременно съществуват и трайни ограничения при резултатите на публичната дипломация. На първо място ограниченията се раждат от политическата конюнктура, която императивно налага своята воля и върху гражданите, и върху обществените организации. Няма как да не признаем, че се намираме в труден период на двустранните отношения заради нарастващито през последните години и месеци напрежение между НАТО и ЕС, към които принадлежи България, от една страна, и Руската федерация, от друга. Отново се правят опити за разделяне на Европа и нейните граждани, да ни върнат към дълбоките разделителни линии на Студената война, когато горещата война изглеждаше заплашително близо. Тези тенденции поставят нови предизвикателства пред публичната дипломаци, окято трябва да запази гражданските контакти и да не допусне военната пропаганда да замени междучовешките отношения. И бълграските граждански институции могат да изпълнят най-добре своята мисия, като припомнят, че България има историческа традиция в отношенията си с Русия, която я отличава от другите страни от Източна Европа и която трябва да бъде продължавана и защитавана, включително и на международната арена. С други думи, благодарение на вече вековните си връзки с Русия нашата страна с помощта на обществените организации би могла да съдейства за подобряване на отношенията с Руската федерация, за да се върнат те към най-добрите традиции на добросъседство в името на мира в Европа и света.
Доклад, изнесен на Международна конференция „Народната дипломация като фактор за развитие на диалога, разширяване на международните социално-икономически отношения, укрепване на сигурността и стабилизиране на мира на Земята“, София, 25-26 юни 2021 г.
