„Мъж е, който върже гащи
и писател – който знай да дращи”
П.Р. Славейков
Животът, гравиран върху снагата на времето, се развива според потребностите на обществото. Сред неясната му, хаотична енигматика, както все по-често се случва у нас. И при всички случаи от неговата същност се раждат теми, отразяващи гражданската проблематика на историческия етап; социалната му спойка, или разединеност; духовния облик на епохата, силуета на отделната личност, връзката между минало, настояще и бъдеще и т.н.
Някои от тях писателите удобно „не забелязват“. Или ги маркират твърде бегло по страниците си, или въобще бягат от реалността с широко затворени очи. Вместо да бият тревога за грозните аномалии и пропуски в нашия прекалено сив делник. Имам предвид на първо място темата за демографските процеси, обезлюдяващи все повече райони на страната. Несекващата вътрешна миграция от малките (вече откровено феодализирани) към по-големи селища в търсене на поминък и някаква законова сигурност.
С тези процеси е неразривно свързана емиграцията: тема, която си остава все така актуална и болезнена. Тя няма да стихне, щом у нас от години националното стопанство е сринато, без изгледи да се възстанови. Все нови и нови „търсачи на щастие”, по определението на Борис Шивачев, ще тръгват по света. Може би по-малко на брой, като имаме предвид отрицателната раждаемост – но ще ги има! А обратният процес: да се завърнат „младите“ от широкия свят обратно по родните места, както жално зоват безброй официални инфантили? И кои млади – които, тръгвайки някога, днес са на 50 и повече години? Децата им, родени и отрасли в странство, ще искат ли подобно преселение, макар че и самото очакване е чиста утопия с психически привкус. Кога писателите у нас ще осмислят факта, че в света съществуват две Българии? Като тази, извън старите географски предели, е със свои теми и идейни послания, достойни да бъдат проучени и положени върху белия лист? Пример за това могат да им бъдат колегите от диаспората, създали и създаващи чудесни творби на български и други езици, за които у нас почти не се говори… Без да забравяме, разбира се и обратния процес – навлизането и трайното установяване на чуждоезични бежански маси у нас. Нещо, което, чрез спецификата им, без съмнение, ще се отрази във всички сфери на традиционния български начин на живот. В това число на духовността ни и на литературното творчество.
Поради политическата еуфория от над тридесет години и в тясна връзка с двете горни теми, днес ние вече нямаме мащабни произведения за българското село. То се превръща в мираж, по улиците на който се мяркат догарящи старци. Нямаме автори от калибъра на онези, наричани с уважение „селски“: Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Антон Страшимиров, Никифор Попфилипов и пр. За мащабите на Елин Пелин и Йовков не става и дума. Наистина в немалко от книгите селото е описано с обич, най-вече чрез идилията на детските спомени. Но това, което се случва със селото в реалността, не е спомен. А е изтриване от картата на България – с неговите бит, традиции, красота на фолклора и разбира се, с жителите му. Все руини от глобална тема, пареща като жарава… Тя не само трябва да бъде запазена в историята на съвременната ни литература за бъдещите поколения, ако въобще ги има. Но и да бъде съзряна чрез агонията, в чиито недра се гърчи тази част от България: забравена и загърбена. С тревясали улици към завинаги заглъхнали училища с избодени очи вместо просвета. С черкви за погребения под звъна на още неоткрадната камбана. И с разлепени от вятъра некролози, приветстващи отбилия се на мегдана случайник.
Темата за българското село не е загубила своята актуалност – тя става все по-значима с болезнения въпрос кой и защо го убива и сега. След като цялата му същност на тежък, но благодатен труд бе срината от политически дармоеди, никога не превивали гръб на нива. И страниците за това кощунство още чакат да бъдат написани. Нека да са от тебе, за да не са от мене, а?..
Отминава се и темата за хармоничното етническо съществуване, а страната ни е парцалива черга, съшита от разни етноси. Всеки със своя си история, бит, културни традиции и… отношение към другите етноси в пределите ѝ. Противопоставянето им един на друг е изтъркан начин да се отмества погледът на обикновените хора от наистина нерешимите проблеми на деня: за хляб и физическо оцеляване, за социално спокойствие и право на децата да растат на воля, а не в недоимък и проблеми. Тази тема би могла да напомни, че не е важно кой как се казва и каква религия изповядва. Че проблемите са общи и могат да бъдат изкарани на добър край само чрез взаимно доверие. А не за жълти грошове, в сляпо подчинение пред силните на деня. Което е тема за човешката равнопоставеност – комунистическа ли е тя, или е зародена от представителите на хуманистичната мисъл още в дълбока древност? Очакваме съвременните български писатели да се произнесат. Едните, достойните – по съвест. Другите, от неизброимите отворени и затворени общества, нека държат мнението си в килера…
Днес ние нямаме и съвременна военна тематика. Има исторически спомени, но не и настояще. За „старите“ батални майстори не ще говорим. Мироопазващите мисии по света, под чужда юрисдикция, не са огледало на нашата армия. Те често завършваха с ковчези за кауза, платена със смърт. А у нас? Патриотичният фундамент е разбит, знамената на славата се изкарват, колкото да бъдат изтръскани молците от тях. Училищните учебници са пълни с недомлъвки от страх да не обидим разни задгранични приятели. Без реална армия, бранеща собствената си държава, подобна тема не може да съществува. Или може, но в сферата на жалкаата фантастика, че някога в тази област нещо ще се промени.
Все по-актуална става темата за малкия човек, описан така майсторски от Светослав Минков. И позабравен като скитник из гражданската пирамида в периода 1944–1989 г. За да възкръсне като жалък феникс от социалната пепел днес. Низвергнат по всички възможни начини, смачкан психически, обезверен, болен и апатичен. Нека се опитаме още по-мащабно чрез възможностите на белетристиката да установим как е премоделирана народопсихологията ни в ХХІ в. Защото матрицата ѝ днес е представена с две индикации – за физическо оцеляване на личността – едната. Другата – как да се опази от непрестанно връхлитащите я злини на принципа „преклонена главичка сабя не я сече“. Как иска да изживее живота си този човек? Какво мисли и има ли ценностна система? Таи ли носталгия по миналите времена и с какво може да бъде лекувана тя, а и трябва ли? Или това е лапсус и всички въпроси отпадат без време на място злачно и спокойно. Откъдето никой и никога все още не се е върнал.
И накрая – за българската младеж: ние винаги сме имали, имаме и днес, златна младеж. Но държавата отдавна е абдикирала от проблемите им, освен с празни приказки. Тя е оставена сама на себе си без идеали и перспективи. Без ясна визия за бъдещето и без да чувства, че собствената ѝ родина я забелязва иначе, освен с подвеждащи лозунги. Но с нагледни примери за силата на парите и чрез тях – за платеното право да си недосегаем, над закон и морал. И с тежките конфликти между безработни родители и децата им. Остава мамещият път към наркоманията, дигиталната зависимост и криминалното битие. Мисля, че сме длъжници на младите поколения. Литературата ни не показва в най-пълна степен истината за обърканата им орис. Не е посочила кой е виновен и защо. Ще има ли някога изход, кога и как? Трябва ли младият човек да стои в родината с надежда, че хаосът в нея ще отстъпи пред нормален начин на живот? И че той ще е полезен за тази нелека трансформация? Или също ще поеме отъпканата пътека към Терминал 2, защото младостта е веднъж в живота? Къде е границата между фалша и истинския патриотизъм? Всичко това, споделено и описано без излишни илюзии. Честно. Чрез задълбочен анализ на обществените и всякакви пречки, които я мачкат, превръщащи я в утрешна смяна на малкия човек, за който стана дума по-горе. В една тъжна, омагьосана и черна орис на бедност, дебнеща апатия и духовна нищета. На приемственост между поколения, загърбени от съвременна, „европейска“, България. Родина – само на хартия…
Съзнавам, че има още теми, които са „трудни“ за съвременната българска литература. Като правя уговорка, че днес авторите създават произведенията си в очевиден тематичен хаос. Защото страната няма национална ценностна система. Преди повече от четвърт век предишната бе отречена. Доколко е била полезна, или не, е друг въпрос, но нова не бе съградена. Няма ясни държавни приоритети, нито визия за близкото бъдеще. Само мътни формули за „европейско семейство“ и прочие шменти капели. Затова е видно защо темите, които споменавам, не са осмислени в дълбочина на фона на официалната демагогия. Не са разбрани в цялата им сложност, трагизъм, а при демографската картина – и в очевидната им безизходност. Но те ще се наложат и читателят ще търси себе си по страниците на убедителни произведения. Слагащи пръст в раните на българското общество чрез различните си жанрове и особено – чрез недолюбвания политически роман. Така ще се опази националната идентичност на литературата, минаваща днес през откровената инвазия на съмнителни преводи, „непреходни образци“ и от никого нечувани имена на уж световната литература. Дано малка част от авторите излязат с достойнство от смутните времена, в които колабираме. За да могат книгите им и в бъдещото време да предупреждават: „Нека разказаното не се случва никога вече!..“
