Аз приемам изкуствения интелект като естествено продължение, а по-точно – завършек на характерната за втората половина на ХХ век “научно-техническа революция”. Научнотехническата революция прехвърли управленските функции на икономиката и общество върху технологиите, някои от които се наричат ”високи”. Самите технологии получиха бурно развитие, което доведе до невиждан преди прогрес на научно-технологични процеси.
Тази революция бе предшествана от индустриалната, която от своя страна прехвърли труда от работните ръце на човека върху машините, за да се ускори рязко производственият процес, да се намалят авариите и нараняванията върху хората.
Виждаме, че Модерната епоха работи за облекчаване труда на човека, като го отделя от него и го замества с труда на машината.
Въпрос на време и създаване на нови технологии бе да се достигне до изкуствения интелект, който да облекчи и замени човешката личност в управленските дела и технологичното обновление на живота.
Двете предходни революции породиха уплаха, страх и дори паника от възможността човекът напълно да бъде заменен от машината и животът да стане безконтролен. Истината е, че с всяко ново радикално обновление човекът бе заменян все по-активно от машината. Намалена бе пряката му намеса в производството.
Днес стигаме до момента, в който ще се ограничи присъствието му в управленските процеси и създаването на новите технологии.
Това е естествен ход на общественото развитие. Големият проблем е, че то не е равномерно и с еднакви темпове за цялото човечество и за всички държави и нации по света.
Всяко обновление от такъв род и мащаб неизменно поставя въпроса за необходимостта от човешко присъствие в производството, управлението и изобщо в трудовия живот. Човек наистина участва все по-малко в него – машините са достатъчно производителни, а сега вече и “съзнателни”, за да могат сами да се справят в голяма степен с възникващите проблеми, а и да им е нужна човешка намеса или съучастие.
Още по-тревожно е поведението на машината, която действа съобразно това как е програмирана. Но нали е напълно възможно да има грешки програмата, пропуски, недоотчитане на опасностите и тя да придобие по-голяма свобода от човека и да си позволи волности с непредвидим изход.
Опасностите нарастват с промяната на отношението и функциите на технологиите и особено сега, с утвърждаването на изкуствения интелект.
Какво ще стане, когато технологиите изместят човека и се превърнат в реални господари на трудовите и управленските процеси и в технологичното обновление? Защото човек не може да живее, без да се труди. Ще бъдат ли обществата и държавите достатъчно силни и богати, но и надарени с висока нравственост и състрадателност, за да осигурят на хората, които няма да имат възможност да се трудят и да продават своята “работна ръка”, за да получават необходимите доходи?
Ще възникват, поне на първо време, тежки социални проблеми, които ще предизвикват недоволства и политически напрежения. Но този проблем ще се регулира в процеса на избистряне трудностите при установяването на изкуствения интелект.
Изкуственият интелект е нещо по-различно от машината, която произвежда или от електронното устройства. В някакъв смисъл той е разум, логика, а не механика и програмиране. Затова е естествено да се опасяваме, че няма да е изненада, ако възникнат и нравствени проблеми и конфликти.
Каквито и конфликти да възникват заради изкуствения интелект, неговото настъпление във всички сфери на човешката дейност не може да бъде спряно или отречено. Той е навлязъл и в литературата.
Процесът е необратим, но той подлежи на анализ и оценки. Изкуството е най-висшата човешка дейност, която в своя механизъм и начин на преживяване е строго индивидуална. Ала по своята същност и предназначение е обществена. Тя е лична изповед, но и изразяване и свидетелстване на обществото. Чрез литературата, който е да я създава, обществото изразява идеи и описва начин на социален живот. Т. е. тя се извършва от един човек, но изразява множество от хора, чрез която хората заявяват себе си и описват своята същност.
Трябва ли, след като изкуственият интелект навлиза в създаването на литературата и изкуствата, да променяме дефинитивното си отношение към тях и да добавяме, че изкуственият интелект изразява обществото на този, който ги създава? Или той твори по подобие на човешката личност и със същия талант, който има различни степени на съдържание, смисъл и сила?
Функцията “изразител на общественото съзнание”, както и “свидетел на случващото се обществото и нацията” не могат да бъдат “отказани” от изкуствения интелект, защото тогава ще бъде нарушена същността на литературата и това, което той създава и пресътворява, няма да бъде истинска (по смисъл и същност!) литература и изкуство. Затова ние по този важен и задължителен критерии трябва да съдим какво създава изкуственият интелект и доколко неговото творчество съответства на човешкото. Не е допустимо, примерно, заради невъзможността изкуственият интелект да твори по този начин, да приемаме заради него отклонения от изконната същност на изкуството на словото.
Тук вече се допираме до проблема за възможностите на изкуствения интелект и доколко те биха могли да се изравнят с човешките. Човешките възможности са дарени от Господа, а възможностите на изкуствения интелект са продукт на човека и на неговата способност и дарба да ги наподоби с Божествените. Убеден съм, че ще има безброй случаи, когато изкуственият интелект ще превъзхожда отделни автори. Читателите ще се удивляват на неговите сполуки и високото му майсторство. Но това все пак ще бъде “изкуствено изкуство”, което ще наподобява истинското, ала няма да може да го замени. Дори и да стане така, че да не бъде възможно да се различава изкуственият интелект от таланта на живия и истински писател, това няма да означава, че човешкото изкуство ще бъде заменено с изкуственото. Просто ще има опосредовано човешко дело, което ще се опитва да подражава и измества истинските шедьоври, но то ще е в сферата на технологичните търсения и постижения, а не в органиката и смисъла на изкуството.
Въпросът очевидно е в това дали изкуственият интелект ще замени човека и в изкуството и литературата.
За да го замени, ще е нужно да постигне същата органика, каквато постига човекът творец. Но как ще стане това, когато органиката не е някаква добавка, която творецът дава на своето изкуство благодарение своя талант, но и с труд и упорити търсения. Трудно ще постигнем правото да говорим за дарба у изкуствения интелект. Дарбата е тази органика, която вдъхва истинския живот на изкуството. Тя не може да се имитира и е същност на човешката дарба.
Всичко казано до тук не означава, че сме длъжни да се научим да различаваме написаното от изкуствения интелект и от човека. Ще е все по-трудно да се прави. Затова ще има много фалшификации и измами. Вероятно ще се появят експерти, които да са в състояние да различават истинското човешко произведение от това на изкуствения интелект.
Защо в крайна сметка се е родил и все повече нараства страхът от изкуствения интелект?
Особено болезнен и въпросът дали този интелект ще замести човешкия и ще постави на изпитание морала и нравствеността?
Човек се е противопоставял на тези изпитания и устоявал правото, което Бог му е присъдил като върховно създание, господстващо над живия свят. Но всеки път е тръпнел в неведението си дали ще има нужда от него или ще бъде изхвърлен от живота и машината ще властва над него.
Трябва непременно да се подчертае, че изкуственият интелект, при всичкото възможно свое развитие и обособяване в самостоятелно съществуване, което може да надмогне човешкото, винаги ще си остане подвластно на човека. Властта винаги остава у човека и е елемент от неговата неотменима свобода. Тази власт не винаги ще може да се проявява безапелационно и ще съществува борба и дори война между човека и изкуствения интелект, но драмата все повече ще стихва.
Разбира се, тази категоричност не е съвсем уместна, защото всичко това ще бъде част от живота, а той съдържа нюанси, проявления на различни сили и явления и не бива да сме категорични в оценките си за него. Стига, разбира се, ако нямаме достатъчно аргументи за евентуалната ни категоричност.
Моят страх идва от пагубното въздействие на постмодернизма върху изкуствата и литературата. Постмодернизмът опростява и опростачва докрай литературата, свеждайки я до “текст” и “писане”, като по този начин я извежда и напълно отчуждава от изкуството и критериите, с които то бива анализирано и оценявано.
Хуманитаристиката е длъжна да се справи с този тежък порок и да установи своите реални критерии. Няма никаква полза от това да се отрича или възприема безкритично едно ново явление, което очевидно има огромно значение за развитието на човечеството.
И обективно служи на това развитие!
